Първият "кулоар" и едно ниво по-високо в моята ски кариера! /17.03.2017/ Мисълта за новото предизвикателство Започвам да се стряскам от мисълта за новото предизвикателство. Какво ли ме накара да се впусна в това приключение и да кажа "давай да го направим"? Дали, за да угодя на колегата? Дали, за да разнообразя престоя си? Дали, за да разширя представите и уменията си в ските? Дали, просто, защото мога и условията са благоприятни? Още не знам! Или може би е комбинация от всичко.. Само знам, че в този момент напира страх в мен. Моите мисли сякаш се превръщат в реалност и материализират чувството. Неизвестното кара мозъка ти да прехвърля десетки сценарии. Може ли да се изкачим? Ще ни трябват ли седалка, въже, протривно устройство? Колко ли е стръмно? Има ли достатъчно сняг? Достатъчно широко ли е? Ами ако падна? Незнайно защо, докато развивам теориите на всички въпроси, повечето се увенчават с неуспех и сблъсък с инцидентен край. Винаги, когато се впуснеш в нещо ново на ръба на възможностите си, нещо за което само си си представял, съзнанието ти блокира от незнание и започва да те плаши. Да те праща в мисли за неуспех. Сякаш уж за да те пази, а пък всъщност май ти пречи. Границата винаги е била много тънка за мен. И до ден днешен не съм сигурен, че всеки път мога правилно да разгранича кога да продължа и кога да спра. Е, решихме с моя другар да се отправим към това приключение. Планът сякаш започна да се формира още миналата година, когато гледайки труднодостъпния “кулоар” започнахме да си представяме какво ли е да сме там и успешно да се спуснем, оставяйки красиви следи по стръмния склон. Всъщност думата "кулоар" произлиза от френска дума “couloir”, която означава "преминаване" или "коридор" и може да се опише като тясно дере със стръмен наклон
Първият „кулоар“ и едно ниво по-високо в моята ски кариера! /17.03.2017/ Мисълта за новото предизвикателство Започвам да се стряскам от мисълта за новото предизвикателство. Какво ли ме накара да се впусна в това приключение и да кажа „давай да го
Среща със зимната стихия /07.02.2015/ - един ден без край Денят изпълнен с най-много и разнообразни емоции. До колкото помня, за първи път ми се иска денят просто да свърши. До такава степен бушуват смесени чувства в моята глава, че просто не мога да понеса още и искам да се отпусна и да заспя. В този момент съм преполовил деня, намирам се на над 2000 надморска височина в Пирин. Поставен пред може би най-голямото препятствие, ментално. Намираме се в „Обетованата Земя” между 3ти и 4ти улей на Бъндерица. Само ще се опитам да опиша: връх Вихрен се извисява пред нас. Слънчеви снопове светлина пробиват редките облаци. Огромен склон, доста лавиноопасен. А.Ц. и А.Г ме водят (после ще обясня какво имам предвид). Чисто бял, непокътнат сняг с перфектния наклон. Минават хиляди мисли през главата ми. Дали да тръгна? От къде да мина? Как да заходя? Дали не е по-добре просто да се върна? Следващите 5 минути водят до най-добрите завои в България. Три следи на едно безлюдно планинско ребро. Усмивка на лице. Няма нужда от думи. А само какво се случи преди 2-3 часа?! …. Пускаме за пореден път чашата на Банско. Е, от ново място, така че ние сме първи. А.Г е първи, но колебание води до премятане в снега и малка лавина, от която той излиза без щека с пълна газ в ляво на склона. А.Ц. следва като плавно минава в ляво и дясно за да набележи щеката, но я пропуска. Е, май аз трябва са свърша тази работа. Тръгвам по техните следи, но нещо ме спъва. Дали съм се спекъл заради многото „карачи” и някакви нужда да се докажа, че вече съм в друга категория, дали заради новите ски (старите на Т.Б.)? Нещо не ги усещам добре! Балансът е някак различен и трудно намирам правилния ъгъл. Дали защото
Среща със зимната стихия /07.02.2015/ – един ден без край Денят изпълнен с най-много и разнообразни емоции. До колкото помня, за първи път ми се иска денят просто да свърши. До такава степен бушуват смесени чувства в моята глава, че
