Случайна среща със зимната стихия. В окото на лавината от Банско

Среща със зимната стихия

/07.02.2015/ – един ден без край

Денят изпълнен с най-много и разнообразни емоции. До колкото помня, за първи път ми се иска денят просто да свърши. До такава степен бушуват смесени чувства в моята глава, че просто не мога да понеса още и искам да се отпусна и да заспя.

В този момент съм преполовил деня, намирам се на над 2000 надморска височина в Пирин. Поставен пред може би най-голямото препятствие, ментално. Намираме се в „Обетованата Земя” между 3ти и 4ти улей на Бъндерица. Само ще се опитам да опиша: връх Вихрен се извисява пред нас. Слънчеви снопове светлина пробиват редките облаци. Огромен склон, доста лавиноопасен. А.Ц. и А.Г ме водят (после ще обясня какво имам предвид). Чисто бял, непокътнат сняг с перфектния наклон. Минават хиляди мисли през главата ми. Дали да тръгна? От къде да мина? Как да заходя? Дали не е по-добре просто да се върна?

Следващите 5 минути водят до най-добрите завои в България. Три следи на едно безлюдно планинско ребро. Усмивка на лице. Няма нужда от думи. А само какво се случи преди 2-3 часа?!

Кадрите не са страхотни, но в такива дни всеки предпочита да кара повече!

…. Пускаме за пореден път чашата на Банско. Е, от ново място, така че ние сме първи. А.Г е първи, но колебание води до премятане в снега и малка лавина, от която той излиза без щека с пълна газ в ляво на склона. А.Ц. следва като плавно минава в ляво и дясно за да набележи щеката, но я пропуска. Е, май аз трябва са свърша тази работа. Тръгвам по техните следи, но нещо ме спъва. Дали съм се спекъл заради многото „карачи” и някакви нужда да се докажа, че вече съм в друга категория, дали заради новите ски (старите на Т.Б.)? Нещо не ги усещам добре! Балансът е някак различен и трудно намирам правилния ъгъл. Дали защото сме спали малко и просто съм кисел (по-рано забелязах, че днес доста мрънкам). И все пак сякаш се спъвам и политам в салто.

От натоварването на склона всичко тръгва. Просто плувам, но в река от сняг. Дъскова лавина и то голяма.

Тук може да се види мащаба на лавината и големината на буците. — Тук може да се види мащаба на лавината.

Аз разбирам какво се случва, но какво правим? Всички книги, статии, филмчета за лавини дават различни насоки, съвети и напътствия. Е, нито едно от тях не ми дойде на ум. С целеустременост търся шнура. В началото на сезона се обзаведох с най-новата раница на Къртача – „BCA Float 27”. На кратко – помага когато си в лавина, да те задържи на повърхността. Е, може би тя ми спаси живота. Намирам спусъка след неистово и стресово търсене и го хващам здраво. Тук е моментът да благодаря на себе си за хладнокръвното поведение в този сложен и напрегнат момент. Отново всички се случва много бързо, може би 30 секунди до минута. Задържам спусъка и се чудя дали трябва да го дръпна. Мисълта ми тече с адска скорост. Дали не съм достатъчно отгоре и няма нужда, дали да не изчакам. И все пак, какво пък това е целта на раницата. Колко по-подходящо трябва да е? Това ми е животът, мамка му! Дърпам, светкавично се надува нещо над главата ми. Малко след това намалявам. Вече виждам откъслечни фрагменти от света. Започвам да сглобявам картината. Лавината спря. Аз съм жив! Отгоре съм! И май ми няма нищо. Ставам. Нищо не ме боли. Мога да ходя.

Малко след лавината. Доволен, че нямам никакви наранявания се захващам да търся ските на Т.Б.

Яааа щеката на А.Г. е на 2 метра от мен. Това тази щека ли е или другата. Бързо сканирам за другите. Викам всички ли са добре. Засичам А.Г. и се втурвам за щеката му. „Братле намерих я! Мисията изпълнена!“ Шегата на страна, това беше съвсем случайно. Следващите 1-2 часа търся ските. Ами явно докато ме е носела лавината просто са потънали след безкрайните буци. В шок съм. Не лошо, просто превъзбуден. Неосъзнаването, какво се е случило, някак ме успокоява и все едно нищо не се е случило. Бях отметнал по рано, че момчетата ме водят. Да веднага след случката бях супер, със самочувствие и увереност.

Просто исках да се махна от там

Нека се върна на онзи невероятен слон – реброто на един от Бъндеришките улей. Е вече нямам раница или по скоро патрони в нея. Наоколо всичко се свлича, търкаля и цепи. Краката ми треперят и искам да се върна. Няма и грам спомен от самочувствието. Момчетата усещат моята тревога, страх и несигурност. Трябва да се осъзная. Това би попречило на всички. Непланираните ситуации се случват когато човек се паникьоса. И да признавам, че това беше най-силният момент на паника в моя живот. Просто исках да се махна от там. Е продължих, все още мисля, че беше по-добре някак си да се върнем, но може би ми беше нужно за да преодолея себе си още веднъж и да вдигна „левъла”. Тук трябва да благодаря на моите другари в това начинание. Не ме изоставихте, а напротив вдъхнахте кураж да продължа напред. !!!