ПАЛАУ
Има места, за които човек разбира едва когато започне да се гмурка по-сериозно.
Палау беше едно от тях.
Преди години едва ли бих могъл да посоча тази държава на картата. Малък архипелаг насред Тихия океан, с население от около двадесет хиляди души и толкова далеч от всичко познато, че самото пътуване дотам вече е част от приключението. От България няма как просто да се качиш на един самолет и да пристигнеш. Три полета, дълъг трансфер, Тайван, после още един полет до Корор.
И въпреки всичко това, ние вече бяхме тръгнали натам за трети път.
Може би защото някои места не се посещават само веднъж.
Още от самолета Палау започва да те впечатлява.
Под нас се появиха стотици малки острови, изникнали от тюркоазената вода като зелени гъби. Морето беше в толкова много нюанси на синьото и синьо-зеленото, че за момент човек не знаеше накъде да гледа. Между островите се виждаха рифовете, плитчините и формите, които природата е извайвала в продължение на милиони години.
Отгоре всичко изглеждаше почти нереално.
Зелена джунгла върху каменни острови, заобиколени от прозрачна вода.
И още преди да сме стъпили на земята, вече знаехме, че сме попаднали на различно място.
Палау не е просто дестинация за гмуркане. Това е място, което трябва да бъде посетено в правилния момент.
С времето, прекарано под водата, започваш да разбираш, че океанът има свой календар. И понякога разликата между едно обикновено гмуркане и нещо, което ще помниш цял живот, може да бъде само няколко дни.
Затова този път внимателно бяхме избрали периода.
Искахме да видим бъмпхед папагалските риби — огромни, внушителни риби, които се хранят с корали и изглеждат едновременно спокойни и някак древни.
Няколко дни преди новолунието се случва нещо необикновено.
Стотици, понякога хиляди риби се събират.
И започва танц.
Те се движат в огромни пасажи, изкачват се към повърхността, следват се една друга и в определен момент започва размножаването. Всичко това се случва на изходящо течение, което отнася водата към открития океан.
Това не е просто наблюдение на животни.
Когато си под водата сред тях, усещането е по-скоро като да си попаднал вътре в някакъв древен ритуал, който се е случвал много преди хората да започнат да го наблюдават.
Първите ни гмуркания в Палау отново ни припомниха защо се връщаме.
Историята на тези острови е свързана и с Втората световна война и под водата лежат множество потънали кораби. Още при първото гмуркане попаднахме на един от тях — огромна, масивна конструкция, вече превърнала се в част от морската екосистема.
Плуваш покрай металната конструкция и си даваш сметка колко странно е времето.
Някога този кораб е бил създаден, за да превозва хора и техника. След това е попаднал на дъното. А сега около него плуват риби, корали и всевъзможен морски живот.
Историята постепенно е отстъпила място на природата.
Но най-силното преживяване тепърва предстоеше.
Още при пристигането си в Палау получихме един необичаен печат в паспорта. Не беше просто поредният имиграционен печат.
Това беше обещание.
Обещание към децата и бъдещите поколения на Палау, че няма да взимаме нищо от природата, няма да я унищожаваме и ще оставим след себе си единствено стъпките си.
Дори трябваше да подпишем паспорта си.
За първи път виждах нещо подобно.
И някак си беше много подходящо точно за това място.
Защото Палау те кара да се чувстваш малък.
Не защото е страшно.
А защото природата там е толкова голяма, че човек разбира собственото си място в нея.
Един от най-красивите моменти беше залезът.
Небето сякаш се запали — оранжево, червено, жълто, а цветовете се отразяваха в морето и се умножаваха във всички посоки.
Но ако трябва да избера един момент от това пътуване, който ще помня най-дълго, това ще бъде гмуркането с бъмпхед папагалските риби.
Бях го чакал дълго.
Тези риби са ми едни от любимите. Харесва ми начинът, по който плуват — спокойно, уверено, някак без усилие.
Влязохме във водата и първоначално останахме близо до рифа. Нашият водач се отправи към синьото, за да търси точното място и точния момент.
Не след дълго ни даде знак.
Последвахме го.
И тогава започнаха да се появяват.
Първо една.
После още няколко.
А след това — навсякъде.
Големи риби, някои около метър, които се движеха наляво и надясно, преследваха се и се събираха в огромни пасажи.
Около нас започна да се случва нещо, което е трудно да се опише.
Риби отгоре.
Риби отдолу.
Риби отляво.
Риби отдясно.
А ние просто плувахме в средата.
Гмуркането продължи около тридесет минути и постепенно около нас се появиха и други групи водолази. Беше малко хаотично, но в същото време това някак те караше да се чувстваш част от самото събитие.
В един момент дори се загубихме един от друг сред останалите водолази.
Намерихме се чак на повърхността.
Но най-неочакваното тепърва предстоеше.
След като изразходвахме голяма част от въздуха си, се върнахме към рифа, за да направим безопасно спиране преди излизането.
Там видях пасаж от джакфиш.
Беше прекрасен.
Реших да използвам новата ни 360-градусова камера и да се опитам да вляза в самия пасаж. Да плувам заедно с рибите и да стана част от него.
И започнах да плувам.
Не знам колко време продължи.
В един момент обаче усетих нещо, което всеки водолаз знае, че не трябва да пренебрегва.
Въздухът ми свършваше.
Погледнах манометъра.
И тогава разбрах, че ситуацията вече не е просто неприятна.
Бях останал с много малко въздух.
Започнах да се изкачвам към повърхността. Паниката се появи почти веднага. А когато човек започне да се паникьосва под водата, усещането, че въздухът не му достига, става още по-силно.
Всеки следващ дъх сякаш идваше през сламка.
Бях на около осем-девет метра.
За щастие бях сравнително плитко.
Изкачих се и с последните си глътки въздух стигнах до повърхността. Надуx жилетката си и тогава видях, че лодката е съвсем близо.
Друг човек от групата беше до мен и с негова помощ успяхме да се върнем към водата и да направим необходимото безопасно спиране.
Всичко завърши добре.
Но това гмуркане ми напомни нещо, което понякога забравяме, когато сме влюбени в това, което правим.
Природата може да бъде невероятно красива.
Но никога не трябва да я подценяваме.
Водата не прощава невнимание.
И колкото по-дълго се гмуркаш, толкова по-добре разбираш, че правилата не са нещо, което ти пречи да се наслаждаваш на преживяването. Те са това, което ти позволява да се върнеш отново.
А Палау е място, към което искаш да се върнеш.
Защото под водата има всичко.
Красиви рифове.
Пещери и сини дупки.
Потънали кораби от Втората световна война.
Пасажи от джакфиш.
Баракуди.
Гигантски тревали.
Акули.
Видяхме различни видове рифови акули, бялопери акули, blacktip, whitetip, леопардова акула и китова акула. Други от групата имаха късмета да видят и тигрова акула.
А има и малките неща — нудибранхове, различни видове раци, морски кончета, омари и безброй други създания, които могат да те накарат да прекараш цялото гмуркане в търсене на още нещо.
Три пъти сме стигали до Палау.
И всеки път си тръгваме с усещането, че сме видели нещо, което няма да срещнем лесно другаде.
Може би точно затова се връщаме.
Защото някои места не ти омръзват.
Напротив.
С всяко следващо посещение оставят още по-дълбока следа.
Ако има начин Палау да бъде преживян истински, за мен това е от лодка — на liveaboard, където целият ден е подчинен на океана.
Ние три пъти избрахме една и съща лодка и всеки път получавахме същото усещане за уют, лично отношение и грижа. Малкият екип от осем души успяваше да бъде до нас и над, и под водата.
А после идваше Рами — готвачът от Филипините.
След всяко гмуркане той имаше ново изкушение.
И тук се появяваше един малък проблем.
Трябва да пазиш въздуха си за следващото гмуркане.
Но е трудно да пазиш въздуха си, когато току-що си излязъл от водата, а пред теб има няколко порции от невероятната храна на Рами.
И може би точно това е Палау.
Гмуркане.
Приключение.
Уважение към природата.
Малко страх.
Много красота.
И достатъчно причини да се върнеш отново.
Коментари