Първият „кулоар“ и едно ниво по-високо в моята ски кариера!
/17.03.2017/
Мисълта за новото предизвикателство
Започвам да се стряскам от мисълта за новото предизвикателство. Какво ли ме накара да се впусна в това приключение и да кажа „давай да го направим“? Дали, за да угодя на колегата? Дали, за да разнообразя престоя си? Дали, за да разширя представите и уменията си в ските? Дали, просто, защото мога и условията са благоприятни? Още не знам! Или може би е комбинация от всичко.. Само знам, че в този момент напира страх в мен.
Моите мисли сякаш се превръщат в реалност и материализират чувството. Неизвестното кара мозъка ти да прехвърля десетки сценарии. Може ли да се изкачим? Ще ни трябват ли седалка, въже, протривно устройство? Колко ли е стръмно? Има ли достатъчно сняг? Достатъчно широко ли е? Ами ако падна?
Незнайно защо, докато развивам теориите на всички въпроси, повечето се увенчават с неуспех и сблъсък с инцидентен край. Винаги, когато се впуснеш в нещо ново на ръба на възможностите си, нещо за което само си си представял, съзнанието ти блокира от незнание и започва да те плаши.
Да те праща в мисли за неуспех. Сякаш уж за да те пази, а пък всъщност май ти пречи. Границата винаги е била много тънка за мен. И до ден днешен не съм сигурен, че всеки път мога правилно да разгранича кога да продължа и кога да спра.
Е, решихме с моя другар да се отправим към това приключение. Планът сякаш започна да се формира още миналата година, когато гледайки труднодостъпния “кулоар” започнахме да си представяме какво ли е да сме там и успешно да се спуснем, оставяйки красиви следи по стръмния склон.
Всъщност думата „кулоар“ произлиза от френска дума “couloir”, която означава „преминаване“ или „коридор“ и може да се опише като тясно дере със стръмен наклон в планински терен.
Да покорим първия си „колар“ в Алпите беше само смела и някак далечна идея. Но този сезон сякаш планината ни прошепна, че вече сме готови и ще ни допусне.
Условията бяха идеални, а и вече бяхме направили всичко друго, което представляваше интерес и не изискваше специална екипировка.
Неочакван подход
„Кулоарът“ се намира високо над курорта Вал Торенс и е част от Roc des Saints Peres. Началната точка е около 3360 метра и гледа на запад. След изкачването с лифтовата база на 3121 метра се включваме в ограничения брой ентусиасти, тръгнали на туринг из необятния лабиринт във високите части на Алпите. Една висока линия от върхове, плата, прорези на вечно стичащи се води и сини вековни ледове.
Аз намирам по-бърз начин да се спусна до мястото за подготовка и се изгубвам в тълпата от ски алпинисти. Алекс се паркира малко встрани и ме губи от поглед. Докато той ме търси и най-вероятно мърмори:
-„Е къде изчезни този човек?
– Сигурно се е спекъл нещо и му трябва време да асимилира случващото се!
– Да се подготви психически“
Аз пък от своя страна, виждайки на къде се е насочил, си викам “Той пък защо отива там? Пак встрани от всички..“ Може би тук представите ни се различават. На мен ми се иска да съм част от тълпата, за да видя какво и как правят другите, да преценя екипировката, възможностите и подготовката си, да видя за какво си говорят и кое след кое правят. А от друга страна Алекс е винаги встрани и иска сам да проправи път и да докаже, че този път е правилният.
Докато ме търси, аз разглеждам навиците на местните играчи. Виждам един с тефтерче да се разхожда из групите, докато тече нервно подготовката. Ходи бавно и записва нещо на малкото тефтерче. Приближава близо до мен и пита двама новодошли нещо на френски. Дочувам само „професионал“ и някак се напъвам да чуя по-добре и да разбера отговора на колегата. Е, нищо не разбрах, но това ме накара да направя 2-3 крачки към него и да разпитам за нашия план.
Започвам смело с:
- “Говорите ли английски?”
- „Да, малко“ – получавам плахо с френски акцент.
- „Мисля да спусна този „колар“ днес!“ – сочейки с пръст, тъй като не знам името.
- „Та, мислите ли, че е възможно?“ – надявайки се човека да прояви интерес и да ми обърне внимание като разкаже за условията и трудностите по маршрута и нужната екипировка.
Е получих едно съмнително:
- “Ами, не знам.”
- “То зависи от условията!“
И някак този отговор ме изнерви и ме накара просто да му благодаря и да се отправя по своя път. Дали заради езика, дали заради моя непрофесионален вид. Тук е момента да спомена, че всички други бяха добре екипирани със седалки, с колани, с ледени цеви, каски, въжета, и други катерачни такъми. Човекът сякаш пренебрегна моя въпрос и жажда за информация.
Въпреки този несполучлив опит да разбера малко повече да предстоящото предизвикателство, с увереност сложих ските на гръб и закрачих бодро нагоре по склона, за да се срещна с моя другар. Той от своя страна, явно не разбрал, че аз съм част от групата, ме търси и започва да нервничи. Посреща ме с:
- “Къде се губиш?
- Търся те от 10 мин.
- Нали трябва да се подготвяме и т.н“.
Определено не ми се нрави настроението му. От една страна го разбирам, от друга съжалявам, че толкова нелепо сме се разминали, а всъщност бяхме на не повече от 20 метра разстояние. Независимо от всичко, тръгнахме и въпреки моя небрежен стил и желание да разведря колегата с шеговито подвикване „Ей, Чичак“, настроението не бе приветливо.
Алекс (Чичака) имаше нужда да се успокои малко и решихме да спазим дистанция докато се изкачваме по глетчера. Най-вероятно и той е усещал напрежение от надвисващата сянка на „кулоара“, която, колкото и да си хладнокръвен, като те полази, започваш да се спичаш. Сигурен съм, че после си е дал сметка, че ситуацията е много нелепа и реално се вдигна много шум за нищо.
Та, настъпваме смело в търсене на правилния заход до подножието на циркуса. С всяка крачка нащърбените върхове се извисяват все по-далеч и заемат все по-стръмна и непревземаема форма. По пътя започвам да си мисля, че всички тези седалки и катерачни аксесоари не са били поза, а необходимост на това място.
Пикел в нужда се познава
След около час бодра походка, сме вече лице в лице с основатa на стената и става ясно, че линия за изкачване има и то не толкова страшна, колкото съм си представил. Все едно се катериш по леденa стълба. Всяко съмнение за неуспех се изпарява и съм категоричен, че най-малко ще се изкачим и ще погледнем този звяр в очите.
Започвам чевръсто да се движа вече вертикално. След първите 5-6 движения усещам, че щеките май ще ми пречат и най добре е да имах пикел/ледена ръка. Наклонът става сериозен и трябва да прибера задника максимално. Тук се сещам за реплика на Райнхолд Меснер “ако използваш ръцете, значи маршрутът е от категория за катерене“. А ръцете определено ги използвах. Даже на моменти бяха ключови.
Изкачването беше около 40-50 метра и ако нямаш опит с такива ситуации със сигурност ще ти донесе дискомфорт. Стигаме до разклонение малко под най-високата точка и започваме диагонално придвижване (траверсиране) под надвисналите скали. От колега чувам „Сега накъде? Пътят директно през скалите ли минава?“ За наша радост имаше по лек заход по снежна линия и тук-таме единични скали за прихващане. След още 5-6 вертикални метра се оказваме на предварително набелязаната премка. Началото на „кулоара“.
Голямото стържене
Условията тотално се променят. Досега беше слънчево, тихо и спокойно. Изведнъж засвистява силен вятър. Температурата пада и сякаш си на границата на два сезона, на две реалности. Разполагаме с не повече от 2 квадрата да се подготвим за спускането на живота ни. Определено това е най-дръзката линия и за двама ни.
Когато за първи път видях склона, някак си ми олекна. Представях си много по-стръмен, тесен и опасан с препятствия терен. Допълнително се мотивирах когато установих, че всъщност не е толкова адово място.
От друга страна, Алекс очакваше по-мек и сравнително дълбок сняг и когато се сблъска с ледената реалност малко се притесни. Наистина, едно падане в горната част щеше да се превърне в търкаляне надолу по фирнованата повърхност в продължение на над 600 метра денивелация, което съвсем спокойно можеше да се окаже дори и фатално, имайки предвид скалите от двата края и тесните участъци на места. Тук е момента да добавя, че нагласата в тези моменти е изключително важна. Даже много по-важна от уменията. Защото, ако си уверен, ще надминеш своите способности и ще запазиш хладнокръвие. Всяка капка съмнение трябва да бъде подсушена и мислите за провал – изкоренени до дупка. В противен случай, паниката може да надделее и това да доведе до нежелани последствия.
Няма и няколко минути и вече сме готови да се пуснем по тази ледена пързалка. Първите метри са винаги най-трудни. Докато усетиш мястото. Да се настроиш. Да се отпуснеш и да се слееш с обстановката.
Започва едно стържене.. Оказва се, че мястото е доста неприветливо. Заради изложението – вечната сянка и постоянният вятър са направили снега много твърд, всеки завой е труден. Неприятна изненада, тъй като очаквахме това труднодостъпно място да ни приветства със запазен мек сняг, в който да направим велики завои. Уви, нямаше и следа от мек и запазен сняг. Само безкраен фирн (уплътнен сняг със зърнест строеж, от който се формират ледниците) и над 40 градуса наклон! Въпреки това неприветливо описание, кулоараът ни предостави една незабравима емоция.
Чувството е странно – от една страна тесните и високи стени те задушават, от друга те карат да се чувстваш жив. Съзнанието ти работи на пълни обороти. Очите ти са изцяло фокусирани и преценяват всяка снежинка, всеки ъгъл и движение. Величествена красота. Достъпна само за осмелилите се да преборят страховете. Сега като се замисля, иска ми се да бях поостанал повече там и някак да поопозная мястото и характера му. И въпреки, че нямаше страхотно каране в мек сняг, това бяха едни от най-запомнящите се моменти на ски. Планината за пореден път ни допусна и ни даде шанс да се докоснем до нейните необятни красоти.
ВИДЕО и СНИМКИ
