Катеренето на „Големи Стени“ е по-скоро приключение отколкото катерене.
Първи сблъсък с Централна Стена /ЦС/.
Идеята за ЦС възникна още преди няколко години. Не си спомням как точно се бе породило това желание и ентусиазъм, но винаги стоеше някъде там в главата ми и чакаше да бъде отприщено. Може би от всички пленителни истории на Косьо (моят ментор в този спорт) за подобни преживявания и борби, които бяха оставили дълбока следа и възхищение за катеренето на „Големи Стени“.
Та и на мен ми се искаше да опитам и да стана част от една такава история. Да, но той винаги беше резервиран, когато споменавах за този звяр. Сякаш това представляваше нещо повече от просто катерене. За мен нещата бяха по-прости. Заставаш в свода на стената и започваш да се катериш. Метър по метър, хватка по хватка и ето на, целта е постигната. Определено представите на Косьо бяха съвсем различни и явно не напразно. Сякаш по самия маршрут те чакат множество изпитания, изискващи умения далеч от физическите представи и движения. Умения, за да пребориш вътрешния глас, който се обажда винаги когато нещата се объркат и започваш да се чувстваш не на място. Е, този глас се обажда всеки път когато излезем от зоната на комфорт. Дали вкъщи, дали на работа, дали в града, дали в планината, всеки път когато нашата представа за дадена ситуация се наруши, той започва да ни шепне: “май е по-добре да се откажа”, “да си бях седял на дивана вкъщи”.
И все пак този ден настъпи. Сякаш трябваше да заслужа участието си. Да премина изпитание от няколко теста. Когато един ден Косьо ми предложи да направим маршрут по Централна Стена на Враца, това значеше наистина много за мен. Явно бях достигнал следващия етап в развитието си като катерач-алпинист. Бях възмъжал и сякаш вождът или опитният ловец от племето ме кани да ловуваме заедно.
Почувствах се горд и много ентусиазиран. За съжаление, същият този уикенд имах неотложни планове. Звучи странно. Уж толкова много го желая, а в същото време не тръгвам веднага. По-късно ще разбера, че нещо от този ранг изисква уважение и дори мисълта да тръгнеш е успех сам по себе си.
Е, отказвайки тази чест и възможност, реших, че скоро няма да имам такъв шанс и може би съм пропилял единствената възможност. Единствена, защото на никой друг не бих си доверил живота с такава готовност.
Въпреки тези съмнения и терзания, още на следващата седмица възможността се повтори. Този път дори леко предизвикана от мен и моите мисли. С готовност да прегърна предизвикателството…..
Пристигнахме на паркинга и сякаш с излизането от колата нещо ни притисна. Не само мен, а всички бяха някак смазани от натиска на предстоящото приключение. Напрежението дори личеше в подготовката. Обикновено бързо-бързо се екипираме и тръгваме без много да му мислим, но сега беше различно. Сякаш всяка примка трябва да бъде на точното място, всяка джаджа добре премислена и подредена. Докато бавно и стратегически подреждаме инвентара, гледаме надвисналите като великани скали. В такива моменти човек осъзнава колко е малък и колко магически е сътворена природата. Докато гледаме стената и се опитваме да наредим пъзела като разгадаем всяка гънка, водим дискусии, кой е най-подходящият заход. Набелязваме най-логичната линия и тръгваме с тежки стъпки. Тук идва моментът да се разделим с нашите колеги и приятели Алекс и Дани. Те поемат по своята програма за деня. Ентусиазмът ми се загуби светкавично в деня на голямата школовка. В денят, в който осъзнах, че катеренето не е просто начин да стигнеш до върха, а приключение, в което оставаш сам и се сблъскваш само със себе си.
Започна продължителното изкачване. В началото нищо по-различно от предишните ни подходи, но след кратко разбираме, че пътеката е само първото препятствие. Започва един безкраен сипей и докато в началото е забавно, тъй като рядко се случва да ходиш в река от камъни, след десетина минути и няколко градуса увеличение на наклона започваме да се потим зверски и да става досадно.
Косьо сякаш се изнервя и започва с по-остри движения и бързи крачки. Личи си, че нещата не тръгват на добре. Аз се опитвам да гледам от веселата страна, но въпреки това има моменти на спад в самочувствието и въпроси от рода: “В какво се забъркахме?” – А катеренeто тепърва предстои!!!
Мисля, че основната причина е незнанието. Просто не го очаквахме и ни хвана неподготвени. След час изкачване или по-скоро плуване в реката от камъни, намерихме, неочаквано лесно, предварително избрания маршрут. Казва се “Винкелите“ и за първи път е изкатерен от Георги Атанасов и Ангел Петров още на 14 май 1961г.
Поглеждаме нагоре и нещата не изглеждат много лежерно. Сега, докато не тръгнеш, няма как да си сигурен какво е. Не губим много време и Косьо подхваща първото въже. Върви доста бавно и някак плахо. Още в самото начало сякаш не е той и доста неуверено напредва. Може би на около десетина метра, от напрежение, изпуска две клеми и усещам, че нещо се е спекъл. Не мога да го виня, особено като знам как се чувствах, докато минавах този участък и то докато следвах. Маршрутът някак не е по вкуса ни и клиновете хич не са нагъсто. Както казва Николай Петков: „Между осигуровките има ангажиращо разстояние”.
А мръднеш малко по нагоре и веднага те срязва чувство на несигурност. Сякаш не сме катерили подобни маршрути до сега. Колко е силна насочената мисъл на човека. Когато си втълпиш нещо и сякаш става реалност.
Напредваме бавно. След първото въже аз отвсякъде се смазах психически. Обикновено с Косьо се караме, кой ще направи следващото въже, но сега не бях готов дори и за 5 метра. Изпитвах страх, несигурност и умора. Косьо, от своя страна беше поотпочинал докато аз катерих първо въже и имаше желание да продължи. Е, сякаш второто бе една идея по-плавно и сполучливо. Аз се изкефих, че катеренето ми беше много по-технично и ефективно. Използвах много малко усилия и успях да се насладя на това въже. От тук насетне ставахме по-уверени, но и денят напредваше. Слънцето се извисяваше все по-високо и ставаше все по-горещо. В началото не споменах, средата на юли е. Горещ юлски ден, за който само ентусиазъм не беше достатъчен.
След второто въже вече беше ясно и на двама ни, че този опит ще е много полезен, но няма да е успешен. Въпреки това, продължихме нагоре, пък докъдето ни е кеф. На трето въже краката ни бяха като гумени – разплути от жегата, едвам влизаха в еспадрилите. Ах каква наслада бе да стигнеш до по-широк перваз и да стъпиш с цял крак. Вече на около 180 метра над земята /а ти се струват 500 м, заради стръмния и продължителен подход/ аз реших, че това ще е за мен този ден. Ще осигуря Косьо за четвъртото въже и после рапелираме надолу.
Последното въже изглеждаше трудно. Беше късо или около 20-тина метра с широка цепка, криволичеща във винкел. Сякаш Косьо е много изморен и му коства сериозни усилия да напредва. Това допълнително ме накара да бия отбой. Прецених, че е притиснат физически, поради забавянето му при поставяне на осигуровки и липсата на по-големи френдове. Въпреки това, малко след това победоносно чувам заглъхнало: „Откачай!“ :Въжето е страхотно! Ще се изкефиш на движенията! Трябва да го пробваш!”
Е и аз ще трябва да го тествам. В катеренето има нещо много странно. Докато съм на скалата и катеря много често ми се случва да си кажа: „Уууф, това е последното въже! Само да стигна горе и приключвам за днес.” А, когато стигнеш и някак се успокоиш и знаеш че си в безопасност, си казваш: “Абе, май мога да направя още едно” – сякаш забравяш за терзанията преди от преди минута. Докато е под напрежение човек, просто не мисли трезво и му се струва, че е притиснат до стената, докато, ако е спокоен осъзнава, че всъщност не е толкова страшно и не е на предела. Малко го оприличавам с яденето на люто. Уж ти пари и не можеш повече, пък след малко, като отшуми големият пожар, пак си хапваш смело.
Та в тази връзка и след убедителните слова на Косьо /не знам защо и как, но Косьо има склонността да ме прикотква сладко-сладко/ и без много да му мисля вече съм нахлузил обувките.
Погледнато отгоре – въжето наистина беше невероятно. Доста необичайно катерене във винкел. Заклещил цели ръце и крака изглежда, че стоиш във въздуха, но в същото време си стабилен. Това последно за нас въже, беше като десерт. Направихме и няколко страхотни снимки за спомен. И най-важното осъзнахме, че може да бъде направено и от нас. Не и този път, не и без усилия и пот, но сме достойна свръзка и ще успеем следващия път.
Коментари