Северно ребро – Резньове, Витоша, България
/16.02.2017/
Ясно утро. Слънцето полазва бавно целия квартал и усещам как хората започват да жужат. Денят започва с трафик по Околовръстен път. Обичайните мисли нахлуват в главата ми – “Как може толкова ограничено да е направен този участък, уж скоро го ремонтираха, пък вече е амортизиран.“ От къде се взеха всички тези коли, всеки изскача от някъде и бърза за работата, която най-вероятно ненавижда. Изнервен, недоспал, раздразнен и сърдит. По модерно му казано – хейтър 🙂
Успявам да се добера с малко закъснение на срещата. Свръзката е тройна: Сашко, Евлоги “Рамбо“ и Алекс “Чичака”. Товарим прилежно подредената и цветна екипировка. Направо да ти е жал да я ползваш. Не знам дали при вас е така, но на мен ми е много гот да си я подреждам на точно определени места, да си я поддържам и разбира се да си купувам още малко от това, да сменя онова и т.н. Докато се усетим, вече сме на Алеко и нарамваме раниците към писта Лале 1.
В момента, в който стъпваме на пистата – гордостта на София, единствената работеща писта на Витоша, която горе долу става, сравнявайки я с останалите в България, а ако трябва да сравним с да кажем Алпите…нещата стават трагични. Имаме страхотни дадености и не ги използваме разумно! Не ми се говори за това сега..
Та започваме да се изкачваме по пистата към Лале 2 и от там към Резньове. Правя 2-3 крачки на утъпкания сняг и решавам да се обърна. В този момент, просто губя всякакви мисли и цялото ми съзнание се наслаждава на гледката към София и отвъд нея. Видимостта е учудващо добра. Вижда се съвсем ясно Стара Планина. София, както никога е горе-долу добре – не е потънала в смог и мръсотия. Даже се виждат множество отражения от високите бизнес сгради, че дори и от златните кубета на храм-паметник Александър Невски. По пътя нагоре през няколко метра се обръщам, за да гледам максимално дълго този пейзаж.
Замислям се, как тези хиляди, милиони хора, се движат там долу в града и изобщо не осъзнават, колко близо е тази гледка до тях и колко много изпускат ако поне от време на време не са тук. Оплетени в забързаното и объркано модерно ежедневие, са забравили до голяма степен, колко просто може да бъде всичко.
Тук добавям, че с този и всички останали разкази и снимки искам да постигна две цели: първо, да имам по-съзнателен спомен и по-лесен начин да се връщам към тези моменти, когато имам нужда; второ, да отворя очите на хората, така че по-често да излизат навън, извън обичайното им ежедневие. Сигурен, съм че това ще ги накара да се чувстват много по-добре, та дори и заредени да се върнат с нови сили в града.
Както каза една моя приятелка “природата е наркотик”, веднъж видял какво може да ти предложи, ти винаги се връщаш по един или друг начин. Е, аз искам да ви покажа този наркотик и дори да ви омая.
Има-няма 30 минути и сме в горната част на Лале 1. До тук добре, обаче, в момента, в който излизаме от очертанията на пистата, започва голямата борба. Всяка стъпка се оказва трудна, защото затъваш до над коляно в снега. В началото е даже малко смешно, но след 10-20 стъпки започваш да се дразниш и да търсиш най-лекия път напред. Нещо като в Индиана Джоунс, които се бори да достигне до Граала. Е, отнема ни около 1:30 часа. Въпреки потта и на места изненадващата дълбочина на снега, успяваме да се насладим на момента, заради уникалната гледка, приятното слънце и липсата на вятър.
Започваме да катерим към 11:15. Сашко поема първото въже. Планът, да дойдем точно днес и точно тук си беше основно негов, така че уважаваме неговия ентусиазъм и нека да тръгва, че стана обяд. Той поема смело, но още след първите метри, се оказва, че няма много лед и сняг и ще трябва да се катери по скоро драй тулинг /dry tooling/, отколкото микстово.
Необход
имо му е малко време, за да влезе в ритъм и да заклини предните зъби на котките в малките скални цепнатини, докато стърже по плоската скала. Първото въже на маршрута е наковано с клинове на всички трудни и ключови места, така че допълнителна осигуровка не е необходима, освен за самочувствие и сигурност. Това определено помага на Сашко и след малко идва наш ред. Чичака и аз тръгваме като пазим дистанция от 5-6 метра, за да избегнем падане един върху друг, имайки предвид, че с всички режещи елементи по нас /сечива и котки/ сме като Едуард Ножицата.
Движенията се случват плавно и премерено, имайки предвид, че се стъпва само с предните зъбите на котките, а сечивата в повечето случаи само се поставят на малки ръбчета. За мен беше предизвикателно да се доверя на ледените ръце, тъй като ползвам този тип екипировка за първи път. В началото проверявах по няколко пъти, до каква степен издържа, преди да натоваря повече. В крайна сметка стигнах до извода, че сечивата работят само ако ги използваш разумно. Задължително, трябва да разпределяш тежестта на краката много прецизно. Да натоварваш само в правилната посока /най-често строго по вертикала/ и да внимаваш много, когато вече се надигнеш, тъй като по естествен начин се изменя натиска и посоката на натоварване. Иначе има голям риск от отплесване, загуба на баланс и падане.
Като цяло до пасажа вече всичко беше ясно, сега просто трябваше да се фокусирам на изпълнението. Хоп-троп и ето вече сме в края на първо въже. Това се оказа и пасажното въже. Останалите бяха доста по-лежерни, и така си позволихме да се насладим на фантастичната гледка на североизток.
Направихме общо 5 въжета, като на някой от тях почти не сме слагали осигуровка. Маршрутът е доста живописен. Минава през няколко винкела, малки кулоари и улеи, където не би искал да попаднеш без осигуровка. Особено впечатление ми направи стичането на сняг и парчетата туфи докато водачът катери. В този случай бяха малки и даже беше красиво, но 
предполагам, че при други условия може и да е опасно ако са буци лед.
Очаквах да е доста по-студено. Бях си подготвил няколко чифта ръкавици, от които едни ретро – кожени лапи пълни с едра вълна, ръкавиците на дядо Атанас. Слънцето беше с нас почти през целия ден и те не влязоха в употреба.
На всяка площадка имаше нещо като малко съревнование между Чичака и Сашето. Ту единият, ту другият искаха да водят. Усети се лека надпревара, което е доста полезно в тези моменти, защото се нахъсваш и забравяш, за очебиини детайли като височината, разстоянието до следващата и предишната осигуровка. Аз се опитах в началото да изявя желание за водене, но видях, че този път няма да ми се получи и реших да се порадвам на момента и времето. Беше доста забавно и докато се усетя вече бяхме горе. Целият маршрут ни отне около 5 часа, без подхода до Резньове.
Поздравихме се за изкачването и направихме една не много сполучлива, но победоносна снимка. Всъщност Сашко без да иска ми направи много готина снимка, която веднага направих профилна. Някак си много гордо и опитно стоях на върха на маршрута надвиснал на София, така че благодарности за кадъра.
Докато слизахме лека-полека към колата обсъждахме най-ключовите моменти от деня и мисля, че всички се накефихме на емоцията и най-вече, че имахме възможност да сме навън в това хубаво време.
Поздравихме се и се разбрахме в събота 18.02.2017 да отидем на Боянски водопад, за да поблъскаме малко лед, че скоро ще се стопи.
Коментари