Великденска главоблъсканица
Голямо чудене, голямо маене, какво да правим по време на Великденските празници. Още от март месец заваляха оферти, дали да не се ходи в Гърция на Метеора, дали пък да не отскочим до Черно море, малко да избягаме от градската среда или просто да се насладим на празниците със семейството. Геновева изскочи с офертата за Гърция, ама се оказва, че била за след празниците, защото по това време ще е лудница на Метеора, имайки предвид големия църковен празник и съвпадането на католически и православен Великден. Абе, изобщо няма да може да се насладим на спокойни катерачни дни. Къмпингът ще е пълен, навсякъде ще има туристи, таверните ще са фраш, а магазините може би няма да работят. А ние си ги знаем гърците – те когато трябва не работят, пък камо ли по празниците.
За морето нямаше много ентусиасти. Кроях надежди със старите другари да посетим севера на разузнавателна мисия, но и това не стана поради засечка с работата.
Разбира се, Алекс беше надъхан да катери, независимо къде и какво. Старият гарван беше изгладнял от дългата зима и тази година всяка плячка е за него. Няма как – ще се катери. И то на едро! Дълги маршрути на Враца, българският Йосемити парк.
Нещо не съм в добра форма, имайки предвид, че миналата година съм катерил 2 пъти за 365 дни. Започнах добре, с няколко дни на скали през 2017, но главата ми не е на място си и се обръщам за помощ, като се обаждам на приятел – Косьо. Наскоро успял да се освободи от хватката на кръвожаден змей, които му изяжда свободното време, той заявява смело, че ще участва. Да, ама се оказва, че и той е извън форма и явно и двамата ще се борим със страховете и тесните еспадрили. Ясно е, че ще направим две свръзки: Косьо и аз, Алекс и Сашко.
Алекс и Сашко си имат свои проблеми и очевидно имат планирана програма. Ние с Косьо ще го раздаваме лежерно, без да се напъваме на трудни маршрути. Малко за самочувствие и ако нещо случайно се сговни, ще слезем без много да му мислим и бедстваме.
Ден първи /петък 14.04.2017/
Уговорката е ясна. Ставаме и тръгваме рано, за да имаме достатъчно време на стената. Още докато пътуваме се разделяме на два екипа, че може да се наложи на Косьо бързо да се върне до София. Хапваме сладък козунак по пътя, нали все пак е Великден и трябва да е тематична закуската. 🙂
В сладки приказки пътя минава за секунди и вече сме под маршрута. Решаваме да тръгнем по първо въже на „в ляво от Ринджи“ и ако се чувстваме добре, ще продължим нагоре по вертикала. А ако не, ще катерим по хоризонтала или само първите въжета на съседните турове.
И двете свръзки тръгваме заедно на съседни маршрути, с обща площадка. Метър след метър, вървим рамо до рамо. Сякаш гледаш състезание с равностоен противник :). На Косьо малко му е трудно да остане в еспадрилите за дълго време и се чувства некомфортно. В същото време му е ясно, че няма как, ако иска да продължи да катери нагоре. А пък то и аз не съм чувал за комфортни еспадрили и особено такива, които са стояли дълго време в килера. Първото въже ни дойде добре и решихме да продължим нагоре. Хората казват, че “с яденето идва апетита” та и с нас така.
Да, ама сега сме две свръзки на една линия и решихме ние да продължим по маршрута в ляво – „Рататуй“. Аз запретнах ръкави, прехвърлих примки и му се метнах. В началото реших, че за първи път го катеря, но на пасажа си спомних, че и преди съм минавал оттам. Изненадах се приятно, че успях без проблем и даже му се насладих. Не че нямаше момент на слабост, но сякаш контролът беше в моите ръце и успях да запуша устата на вътрешния си глас.
Косьо бързо-бързо ме настигна и след кратка пауза за краката се засили към втора плоча. Нашите колеги вече бяха направи площадка в основата, до дървото.
Алекс нещо се позабави на второто въже от техния маршрут и за да не не си пречим, джентълменски изчака, за да се разминем преди втората плоча. Така пък си заслужи някои много добри снимки от по-добър ъгъл.
Страхотни моменти! Бях забравил, какво е да се катериш в района на Враца. Уникална красота! Реката, пътят, Алпийски дом, гората, селото в долината, скалите и техните безброй чудати форми. Докато се наслаждавам на движенията и спокойствието завършвам четвъртото въже. Нещо обаче небето започва да посивява, всъщност още от самото начало духа силен и студен вятър. Добре, че се върнах до колата, за да си взема полара. Не знам, Косьо как издържа с тази тениска. Докато катеря ми е добре, но сега на площадката започвам да настръхвам. Добре, че Косьо напредва бързо.
Директният вариант ме плаши
След 15-20 минути вече прехвърлям останалите примки на Косьо за финалните метри. Маршрутът има два варианта – директно нагоре и леко вдясно, по винкела. Евала на Косьо за репликата: “Този, директният вариант, ме плаши повече, така че ще тръна по него”. По-добро решение от това, в този момент, няма как има. Само така ще може да върнем форма за още една централна стена този сезон. Докато го осигурявам виждам, как се задава Сашко по съседния маршрут. Прави тяхната площадка малко по-надолу, в началото на цепка, която постепенно се реформира във винкела отдясно.
Вече стоя на място повече от 40 минути. Направо ще ми паднат ушите. А какво ли щеше да е ако не си бях взел полара и бъфа. За пореден път оценявам високо качествата на бъфа. Не тръгвам без него никъде. Хайде Косьо, още малко и да тръгвам, че се вкочаних! От вятъра не се чуваме много добре. А и Косьо е зад ръба на върха. Но след няколко провиквания чух заветното: „Откачай!“
Бързам да тръгна, за да се сгрея. Катеря много странно последните тридесет метра. Намръзнах се нещо и сякаш треперя на хватките. Маршрутът е жесток, но не успях да се насладя заради студа. В същото време Алекс вече е стигнал до площадката на Сашко и се чуди дали да тръгне – докато аз катеря, започва да вали леко. Духа силен вятър. Тъмносиви облаци пропускат лек дъждец. „Май ще се размине, но ако не го чувстваш, по-добре не тръгвай!“ – Му казвам аз. за да съм честен повече заради студа и това че точно този в момент катерех и може би не съм бил изцяло съзнателен в преценката си. Но в тази ситуация е трудно да се мисли трезво. Но Алекс тръгна и го извежда. Браво на колегата, че успя и Сашко да прикотка.
Неприятности по пътя надолу
Докато слизахме по рапела, препоръчахме на Алекс и Сашко да тръгнат по нашия рапелен път, но се оказа, че те са оставили раница в началото на трето въже и ще трябва да се връщат за да я взимат.
Това обаче, сериозно им обърка плановете. Ние вече бяхме долу, когато те започнаха да пускат рапел. Още с хвърлянето на въжето, нещата не изглеждаха добре. Силен порив на вятъра издуха двойното им въже зад ръба на Безенги и то се заклещи. Сашко тръгна пръв да рапелира, но подцени ситуацията и слезе много под нивото на заклещеното въже. Когато разбра, че въжето се е заклещило и няма как да се върне да го освободи, малко се паникьоса или поне ние отдолу така решихме. Звъннах на Алекс, за да му обясня, какво се случва. Той е на върха, зад ръба, и не вижда и чува Сашко. Обсъдихме, какво трябва да се направи и за радост, въпреки силния вятър, той успя да комуникира ситуацията със Сашко. Борбата беше дълга. Може би измина над час, преди Алекс да успее да освободи въжето. Наложи му се да траверсира поне десет метра встрани от рапелния път, за да достигне здраво вклиненото въже.
Със сигурност не им е било приятно: на 160 вертикални метра над земята, Сашко трябваше да се осигури някъде, за да освободи въжето за спускането на Алекс. Така Сашко, остана сам на голата стена, без въже, изложен на силните пориви на вятъра. Но ситуацията нямаше друго решение. В крайна сметка, Алекс успя със своята мисия и с голям пандюл се прехвърли до Сашко. Там направиха площадка, за продължат със спускането си. Е, поне имаха късмет по-надолу, че излезе слънце и вече беше по-топло.
Още час и вече бяха долу. Уморени, малко изплашени, гладни и жадни, но живи и здрави. Готови за нови подвизи. Браво, момчета! Успяхте за пореден път да се преборите със страховете си.
Ден втори /15.04.2017/
Свръзките останаха същите и на другия ден, но плановете този път бяха различни. Алекс и Сашко си имаха план да изкачат „Оптимал“. Един изключително красив маршрут, с много въздушни моменти. Поздравления за куража, но ако искаш резултати трябва да се напънеш, така че лесен път до върха няма.
Събитията в този ден бяха доста по-спокойни. Може би, защото катерихме на различни скални масиви. И въпреки че Косьо и аз не бяхме във форма и бяхме изкатерили 150 метра предишния ден, днес се чувствахме добре физически и искахме още.
На мен ми бе трудно ставането. Явно от вятъра вчера, носът ми беше позапушен и въпреки дрехите не можех да се стопля. Молех се, днес да няма вятър и да е слънчево, за да се напека добре на скалата и да ми мине.
Притискан от приближаващия таван
Чудехме се кой маршрут да изберем днес. В крайна сметка решихме да играем на сигурно. Метнахме се на добрия стар „Безенги“. Една от най-популярните класики на “прохода Вратцата”. Може би няма сериозен катерач в България, които да не започнал кариерата си с този маршрут.
Интересна линия, с преобладаващ винкел и доста въздушно катерене. Не срещнахме трудности, а напротив беше приятно и чисто катерене. Още в началото настигнахме друга свръзка и за да не си пречим реших да направя площадката на едно дърво по тур-а „вятър в косите“. Много спомени имам на това дърво и от този маршрут. От по-смели дни с по-смели постижения. Дано след някоя друга седмица си върнем формата и отново опитваме по-предизвикателни линии.
Към края на тура избрахме варианта в ляво. Стори ни се доста по-вдъхновяваща линия. А и си беше по-предизвикателна, имайки предвид категорията. Косьо не чака дълго и се захвана с новия пъзел. Напредваше с плахи стъпки сякаш притискан от приближаващия таван.
И все пак, не се огъна. Движенията в тавана се оказват на добри хватки и въпреки отрицателния наклон се получават естествено. С високо вдигане на крака успявам и аз да изляза от напрегната зона. Ех че готино движение! За пореден път надделяваме над страховете. „Изглежда по-страшно от колкото е“ – си помислихме и двамата след успешното изкачване.
Стигайки до площадката доволни от себе си, решихме да пуснем набързо рапел и да направим и стандартното въже във винкела.
В такива моменти забравяш за всичко странично и се съсредоточаващ само върху настоящия момент. Сам на скалата. Търсещ правилния път. И ако успееш, заслугата е изцяло твоя.
Ти си сам в борбата, но и наградата е само твоя. Сякаш се развиваш и достигат друго ниво. Успяваш да се откъснеш от всичко и разбираш, колко просто и непринудено е всичко. Още един ден, в които смело мога да кажа: „Чувствам се жив!“
От другата страна на скалния венец. Алекс и Сашко също са покорили своя връх и се завръщат с усмивки до ушите. Доволни от постигнатото, обменяме мисли и емоции за преживяното през деня.
Коментари