Кадрите не са много професионални, но пък са спомен са един невроятен ден на много силни емоции.

подобни приключения

Изчерпан

1,720 €

Фрирайд ски ваканция в Грузия - GoSki "Georgia"

Фрирайд ски приключение в Грузия край Местия – каране в дълбок прах, високи кавказки върхове и разнообразен терен с лифтове

Грузия, Кавказ, Местия

5-12.03.2027

Изчерпан

2,988 €

Чудесата на Перу 2026 - GoExplore Peru

Перу има всичко. От лазурните плажове, до магическите Анди, през каньоните и долините, та чак до старинни градове, населявани от

Куско, Мачу Пикчу, Перу

1-16.05.2026

Изчерпан

3,880 €

Япония 2026 - ЗЛАТНА ЕСЕН И 6 ОСТРОВА ОТ ОКИНАВА

Очаква ни истинско приключение в страната на изгряващото слънце със специално подготвен маршрут от екипа на Golive.

Киото, Токио, Япония, Каназава, Окинава

30.10-12.11.2026

Изчерпан

3,988 €

Япония Пролет 2026 - Приключение за цял живот GoExplore

Очаква ни истинско приключение в страната на изгряващото слънце със специално подготвен маршрут от екипа на Golive.

Киото, Нара, Остров Мияджима, Токио, Ширакава го, Япония

26.03-08.04.2026

Материалът Първи стъпки в леденото катерене – Боянски Водопад е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Също ще ви хареса

Изчерпан

2,988 €

Чудесата на Перу 2026 - GoExplore Peru

Перу има всичко. От лазурните плажове, до магическите Анди, през каньоните и долините, та чак до старинни градове, населявани от

Куско, Мачу Пикчу, Перу

1-16.05.2026

Материалът Катерачни приключения – Метеора, Гърция е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Също ще ви хареса

Ново

2,680 €

Непал и Йога 2026 - Go Explore Nepal & Yourself

Йога приключение в Непал 2026 – потопете се в магията на Хималаите, древните храмове, медитацията и вдъхновяващите гледки към Анапурна.

kathmandu, Nepal, Пукхара

Ново

4,960 €

Индонезия без граници: Експедиция в Банда Си - Go Dive Indo

Открийте една от най-дивите океански експедиции в света – гмуркане, острови и приключение далеч от всичко познато в Индонезия.

Индонезия, о. Амбон, о. Банда

21-29.10.2027

Изчерпан

1,720 €

Фрирайд ски ваканция в Грузия - GoSki "Georgia"

Фрирайд ски приключение в Грузия край Местия – каране в дълбок прах, високи кавказки върхове и разнообразен терен с лифтове

Грузия, Кавказ, Местия

5-12.03.2027

Изчерпан

4,980 €

Аржентина - От край до край - GoExplore Argentina

Открийте Аржентина в 20 дни – От ритъма на Буенос Айрес до дивите пейзажи на Патагония – пътуване, което се

Аржентина, Буенос Айрес, Патагония

10-25.11.2026

Ново

2,780 €

Южен Китай + ХОНГ КОНГ И МАКАО - GoExplore South China

АВТОРСКИ ПРИКЛЮЧЕНСКИ МАРШРУТ С ХОНГ КОНГ, МАКАО, СРЕЩА С ДЕСЕТКИ ПАНДИ В ЧЪНДУ, КОЛЕЛА В ГУЕЙЛИН, БАМБУКОВ САЛ ПО РЕКА

ГУЕЙЛИН, Китай, Макао, ПАНДИ В ЧЪНДУ, Хонг Конг

19-30.10.2026, 31.10-12.11.2026

Ново

1,985 €

Водолазна ваканция в Индонезия - GoDive "Manado/Lembeh"

Проливът Лембе в Северен Сулавеси, е сред световноизвестните дестинации за гмуркане и е абсолютно задължителен за тези, които обичат макро

Lembeh, Индонезия, Манадо

28.05-04.06.2027

Изчерпан

2,988 €

Чудесата на Перу 2026 - GoExplore Peru

Перу има всичко. От лазурните плажове, до магическите Анди, през каньоните и долините, та чак до старинни градове, населявани от

Куско, Мачу Пикчу, Перу

1-16.05.2026

Изчерпан

2,998 €

Китай непознат и чудноват - GoExplore China

Очаква ви една вълнуваща среща с модерен и традиционен Китай. Среща след която ще останете дълбоко изненадани от развитието на

АВАТАР, ДЖУДЗЯДЗЯО, Китай, ПЕКИН, СИАН, Шанхай

11-23.04.2026, 28.03-10.04.2026

Изчерпан

6,999 €

Дайвинг на края на света Коста Рика - GoDive "Cocos Island"

Остров Кокос, Коста Рика – едно от най-легендарните места за гмуркане в света, признато от ЮНЕСКО за световно природно наследство

Коста Рика, Остров Кокос, Тихия Океан

13-23.02.2027, 27.02-09.03.2027

Изчерпан

3,880 €

Япония 2026 - ЗЛАТНА ЕСЕН И 6 ОСТРОВА ОТ ОКИНАВА

Очаква ни истинско приключение в страната на изгряващото слънце със специално подготвен маршрут от екипа на Golive.

Киото, Токио, Япония, Каназава, Окинава

30.10-12.11.2026

Ново

4,908 €

Извънземно приключение в Чили - GoExplore Chile

В рамките на 16 дни ще обиколим Чили от край до край. С нейните 4270 км Чили е най-дългата и

Атакама, Остров Чилое, Патагония, Торрес Дел Пайн, Чили

20.01.-04.02.2027

Ново

2,240 €

Водолазна НОВА ГОДИНА в МИАНМАР - GoDive "Myanmar"

Посетете най-ексклузивната дестинация за гмуркане в Архипелагът Мергуи: Скъпоценния камък на Мианмар/Бирма

Бирма, Мергуи, Мианмар, Тайланд

28.12.26-04.01.27, Нова Година

Изчерпан

6,295 €

Водолазна ваканция Галапагос - GoDive "Galapagos"

Националният парк Галапагос е рай от защитени острови, изпълнени с уникален морски живот, който не се среща никъде другаде на

Галапагос, Еквадор

10-17.10.2026, 28.09-05.10.2026

Изчерпан

2,638 €

Водолазна ваканция в Индонезия - GoDive "Alor"

Алами Алор е бутиков курорт на отдалечения индонезийски остров Алор, специализиран да обслужва водолази, шнорхелисти и специалисти в подводна фотография.

о. Алор, Индонезия

5-12.06.2027

Изчерпан

3,988 €

Япония Пролет 2026 - Приключение за цял живот GoExplore

Очаква ни истинско приключение в страната на изгряващото слънце със специално подготвен маршрут от екипа на Golive.

Киото, Нара, Остров Мияджима, Токио, Ширакава го, Япония

26.03-08.04.2026

Ново

4,235 €

Тюркоазената магия Палау – GoDive Palau

За трети път ще посетим ПАЛАУ и смело може да заявим, че е една от най-добрите дайвинг дестинации, на която

Микронезия, Палау

2-9 Април 2028

Материалът Катеренето е религия – Дряновски Манастир е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Великденска главоблъсканица

Голямо чудене, голямо маене, какво да правим по време на Великденските празници. Още от март месец заваляха оферти, дали да не се ходи в Гърция на Метеора, дали пък да не отскочим до Черно море, малко да избягаме от градската среда или просто да се насладим на празниците със семейството. Геновева изскочи с офертата за Гърция, ама се оказва, че била за след празниците, защото по това време ще е лудница на Метеора, имайки предвид големия църковен празник и съвпадането на католически и православен Великден. Абе, изобщо няма да може да се насладим на спокойни катерачни дни. Къмпингът ще е пълен, навсякъде ще има туристи, таверните ще са фраш, а магазините може би няма да работят. А ние си ги знаем гърците – те когато трябва не работят, пък камо ли по празниците.

За морето нямаше много ентусиасти. Кроях надежди със старите другари да посетим севера на разузнавателна мисия, но и това не стана поради засечка с работата.

Разбира се, Алекс беше надъхан да катери, независимо къде и какво. Старият гарван беше изгладнял от дългата зима и тази година всяка плячка е за него. Няма как – ще се катери. И то на едро! Дълги маршрути на Враца, българският Йосемити парк.

Нещо не съм в добра форма, имайки предвид, че миналата година съм катерил 2 пъти за 365 дни. Започнах добре, с няколко дни на скали през 2017, но главата ми не е на място си и се обръщам за помощ, като се обаждам на приятел – Косьо. Наскоро успял да се освободи от хватката на кръвожаден змей, които му изяжда свободното време, той заявява смело, че ще участва. Да, ама се оказва, че и той е извън форма и явно и двамата ще се борим със страховете и тесните еспадрили. Ясно е, че ще направим две свръзки: Косьо и аз, Алекс и Сашко.

Алекс и Сашко си имат свои проблеми и очевидно имат планирана програма. Ние с Косьо ще го раздаваме лежерно, без да се напъваме на трудни маршрути. Малко за самочувствие и ако нещо случайно се сговни, ще слезем без много да му мислим и бедстваме.

Ден първи /петък 14.04.2017/

Уговорката е ясна. Ставаме и тръгваме рано, за да имаме достатъчно време на стената. Още докато пътуваме се разделяме на два екипа, че може да се наложи на Косьо бързо да се върне до София. Хапваме сладък козунак по пътя, нали все пак е Великден и трябва да е тематична закуската.

В сладки приказки пътя минава за секунди и вече сме под маршрута. Решаваме да тръгнем по първо въже на „в ляво от Ринджи“ и ако се чувстваме добре, ще продължим нагоре по вертикала. А ако не, ще катерим по хоризонтала или само първите въжета на съседните турове.

И двете свръзки тръгваме заедно на съседни маршрути, с обща площадка. Метър след метър, вървим рамо до рамо. Сякаш гледаш състезание с равностоен противник :). На Косьо малко му е трудно да остане в еспадрилите за дълго време и се чувства некомфортно. В същото време му е ясно, че няма как, ако иска да продължи да катери нагоре. А пък то и аз не съм чувал за комфортни еспадрили и особено такива, които са стояли дълго време в килера. Първото въже ни дойде добре и решихме да продължим нагоре.  Хората казват, че “с яденето идва апетита” та и с нас така.

Да, ама сега сме две свръзки на една линия и решихме ние да продължим по маршрута в ляво – „Рататуй“. Аз запретнах ръкави, прехвърлих примки и му се метнах. В началото реших, че за първи път го катеря, но на пасажа си спомних, че и преди съм минавал оттам. Изненадах се приятно, че успях без проблем и даже му се насладих. Не че нямаше момент на слабост, но сякаш контролът беше в моите ръце и успях да запуша устата на вътрешния си глас.

Косьо бързо-бързо ме настигна и след кратка пауза за краката се засили към втора плоча. Нашите колеги вече бяха направи площадка в основата, до дървото.

Алекс нещо се позабави на второто въже от техния маршрут и за да не не си пречим, джентълменски изчака, за да се разминем преди втората плоча. Така пък си заслужи някои много добри снимки от по-добър ъгъл.

Страхотни моменти! Бях забравил, какво е да се катериш в района на Враца. Уникална красота! Реката, пътят, Алпийски дом, гората, селото в долината, скалите и техните безброй чудати форми. Докато се наслаждавам на движенията и спокойствието завършвам четвъртото въже. Нещо обаче небето започва да посивява, всъщност още от самото начало духа силен и студен вятър. Добре, че се върнах до колата, за да си взема полара. Не знам, Косьо как издържа с тази тениска. Докато катеря ми е добре, но сега на площадката започвам да настръхвам. Добре, че Косьо напредва бързо.

Директният вариант ме плаши

След 15-20 минути вече прехвърлям останалите примки на Косьо за финалните метри. Маршрутът има два варианта – директно нагоре и леко вдясно, по винкела. Евала на Косьо за репликата: “Този, директният вариант, ме плаши повече, така че ще тръна по него”. По-добро решение от това, в този момент, няма как има. Само така ще може да върнем форма за още една централна стена този сезон. Докато го осигурявам виждам, как се задава Сашко по съседния маршрут. Прави тяхната площадка малко по-надолу, в началото на цепка, която постепенно се реформира във винкела отдясно.

Вече стоя на място повече от 40 минути. Направо ще ми паднат ушите. А какво ли щеше да е ако не си бях взел полара и бъфа. За пореден път оценявам високо качествата на бъфа. Не тръгвам без него никъде. Хайде Косьо, още малко и да тръгвам, че се вкочаних! От вятъра не се чуваме много добре. А и Косьо е зад ръба на върха. Но след няколко провиквания чух заветното: „Откачай!“

Бързам да тръгна, за да се сгрея. Катеря много странно последните тридесет метра. Намръзнах се нещо и сякаш треперя на хватките. Маршрутът е жесток, но не успях да се насладя заради студа. В същото време Алекс вече е стигнал до площадката на Сашко и се чуди дали да тръгне – докато аз катеря, започва да вали леко. Духа силен вятър. Тъмносиви облаци пропускат лек дъждец. „Май ще се размине, но ако не го чувстваш, по-добре не тръгвай!“ – Му казвам аз. за да съм честен повече заради студа и това че точно този в момент катерех и  може би не съм бил изцяло съзнателен в преценката си. Но в тази ситуация е трудно да се мисли трезво. Но Алекс тръгна и го извежда. Браво на колегата, че успя и Сашко да прикотка.

Неприятности по пътя надолу

Докато слизахме по рапела, препоръчахме на Алекс и Сашко да тръгнат по нашия рапелен път, но се оказа, че те са оставили раница в началото на трето въже и ще трябва да се връщат за да я взимат.

Това обаче, сериозно им обърка плановете. Ние вече бяхме долу, когато те започнаха да пускат рапел. Още с хвърлянето на въжето, нещата не изглеждаха добре. Силен порив на вятъра издуха двойното им въже зад ръба на Безенги и то се заклещи. Сашко тръгна пръв да рапелира, но подцени ситуацията и слезе много под нивото на заклещеното въже. Когато разбра, че въжето се е заклещило и няма как да се върне да го освободи, малко се паникьоса или поне ние отдолу така решихме. Звъннах на Алекс, за да му обясня, какво се случва. Той е на върха, зад ръба, и не вижда и чува Сашко. Обсъдихме, какво трябва да се направи и за радост, въпреки силния вятър, той успя да комуникира ситуацията със Сашко. Борбата беше дълга. Може би измина над час, преди Алекс да успее да освободи въжето. Наложи му се да траверсира поне десет метра встрани от рапелния път, за да достигне здраво вклиненото въже.

Със сигурност не им е било приятно: на 160 вертикални метра над земята, Сашко трябваше да се осигури някъде, за да освободи въжето за спускането на Алекс. Така Сашко, остана сам на голата стена, без въже, изложен на силните пориви на вятъра. Но ситуацията нямаше друго решение. В крайна сметка, Алекс успя със своята мисия и с голям пандюл се прехвърли до Сашко. Там направиха площадка, за продължат със спускането си. Е, поне имаха късмет по-надолу, че излезе слънце и вече беше по-топло.

Още час и вече бяха долу. Уморени, малко изплашени, гладни и жадни, но живи и здрави. Готови за нови подвизи. Браво, момчета! Успяхте за пореден път да се преборите със страховете си.

Ден втори /15.04.2017/

Свръзките останаха същите и на другия ден, но плановете този път бяха различни. Алекс и Сашко си имаха план да изкачат „Оптимал“. Един изключително красив маршрут, с много въздушни моменти. Поздравления за куража, но ако искаш резултати трябва да се напънеш, така че лесен път до върха няма.

Събитията в този ден бяха доста по-спокойни.  Може би, защото катерихме на различни скални масиви. И въпреки че Косьо и аз не бяхме във форма и бяхме изкатерили 150 метра предишния ден, днес се чувствахме добре физически и искахме още.

На мен ми бе трудно ставането. Явно от вятъра вчера, носът ми беше позапушен и въпреки дрехите не можех да се стопля. Молех се, днес да няма вятър и да е слънчево, за да се напека добре на скалата и да ми мине.

Притискан от приближаващия таван

Чудехме се кой маршрут да изберем днес. В крайна сметка решихме да играем на сигурно. Метнахме се на добрия стар „Безенги“. Една от най-популярните класики на “прохода Вратцата”. Може би няма сериозен катерач в България, които да не започнал кариерата си с този маршрут.

Интересна линия, с преобладаващ винкел и доста въздушно катерене. Не срещнахме трудности, а напротив беше приятно и чисто катерене. Още в началото настигнахме друга свръзка и за да не си пречим реших да направя площадката на едно дърво по тур-а „вятър в косите“. Много спомени имам на това дърво и от този маршрут. От по-смели дни с по-смели постижения. Дано след някоя друга седмица си върнем формата и отново опитваме по-предизвикателни линии.

Към края на тура избрахме варианта в ляво. Стори ни се доста по-вдъхновяваща линия. А и си беше по-предизвикателна, имайки предвид категорията. Косьо не чака дълго и се захвана с новия пъзел. Напредваше с плахи стъпки сякаш притискан от приближаващия таван.

И все пак, не се огъна. Движенията в тавана се оказват на добри хватки и въпреки отрицателния наклон се получават естествено. С високо вдигане на крака успявам и аз да изляза от напрегната зона. Ех че готино движение! За пореден път надделяваме над страховете. „Изглежда по-страшно от колкото е“ – си помислихме и двамата след успешното изкачване.

Стигайки до площадката доволни от себе си, решихме да пуснем набързо рапел и да направим и стандартното въже във винкела.

В такива моменти забравяш за всичко странично и се съсредоточаващ само върху настоящия момент. Сам на скалата. Търсещ правилния път. И ако успееш, заслугата е изцяло твоя.

Ти си сам в борбата, но и наградата е само твоя. Сякаш се развиваш и достигат друго ниво. Успяваш да се откъснеш от всичко и разбираш, колко просто и непринудено е всичко. Още един ден, в които смело мога да кажа: „Чувствам се жив!“

От другата страна на скалния венец. Алекс и Сашко също са покорили своя връх и се завръщат с усмивки до ушите. Доволни от постигнатото, обменяме мисли и емоции за преживяното през деня.

Материалът Завръщането на Врачанския гарван е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

/17.03.2017/

Мисълта за новото предизвикателство

Започвам да се стряскам от мисълта за новото предизвикателство. Какво ли ме накара да се впусна в това приключение и да кажа „давай да го направим“? Дали, за да угодя на колегата? Дали, за да разнообразя престоя си? Дали, за да разширя представите и уменията си в ските? Дали, просто, защото мога и условията са благоприятни? Още не знам! Или може би е комбинация от всичко.. Само знам, че в този момент напира страх в мен.

Моите мисли сякаш се превръщат в реалност и материализират чувството. Неизвестното кара мозъка ти да прехвърля десетки сценарии. Може ли да се изкачим? Ще ни трябват ли седалка, въже, протривно устройство? Колко ли е стръмно? Има ли достатъчно сняг? Достатъчно широко ли е? Ами ако падна?

Незнайно защо, докато развивам теориите на всички въпроси, повечето се увенчават с неуспех и сблъсък с инцидентен край. Винаги, когато се впуснеш в нещо ново на ръба на възможностите си, нещо за което само си си представял, съзнанието ти блокира от незнание и започва да те плаши. Да те праща в мисли за неуспех. Сякаш уж за да те пази, а пък всъщност май ти пречи. Границата винаги е била много тънка за мен. И до ден днешен не съм сигурен, че всеки път мога правилно да разгранича кога да продължа и кога да спра.

Е, решихме с моя другар да се отправим към това приключение. Планът сякаш започна да се формира още миналата година, когато гледайки труднодостъпния “кулоар” започнахме да си представяме какво ли е да сме там и успешно да се спуснем, оставяйки красиви следи по стръмния склон.

Всъщност думата „кулоар“ произлиза от френска дума “couloir”, която означава „преминаване“ или „коридор“ и може да се опише като тясно дере със стръмен наклон в планински терен.

Да покорим първия си „колар“ в Алпите беше само смела и някак далечна идея. Но този сезон сякаш планината ни прошепна, че вече сме готови и ще ни допусне.

Условията бяха идеални, а и вече бяхме направили всичко друго, което представляваше интерес и не изискваше специална екипировка.

Неочакван подход

„Кулоарът“ се намира високо над курорта Вал Торенс и е част от Roc des Saints Peres. Началната точка е около 3360 метра и гледа на запад. След изкачването с лифтовата база на 3121 метра се включваме в ограничения брой ентусиасти, тръгнали на туринг из необятния лабиринт във високите части на Алпите. Една висока линия от върхове, плата, прорези на вечно стичащи се води и сини вековни ледове.

Аз намирам по-бърз начин да се спусна до мястото за подготовка и се изгубвам в тълпата от ски алпинисти. Алекс се паркира малко встрани и ме губи от поглед. Докато той ме търси и най-вероятно мърмори:

-„Е къде изчезни този човек?

– Сигурно се е спекъл нещо и му трябва време да асимилира случващото се!

– Да се подготви психически“

Аз пък от своя страна, виждайки на къде се е насочил, си викам “Той пък защо отива там? Пак встрани от всички..“ Може би тук представите ни се различават. На мен ми се иска да съм част от тълпата, за да видя какво и как правят другите, да преценя екипировката, възможностите и подготовката си, да видя за какво си говорят и кое след кое правят. А от друга страна Алекс е винаги встрани и иска сам да проправи път и да докаже, че този път е правилният.

Докато ме търси, аз разглеждам навиците на местните играчи. Виждам един с тефтерче да се разхожда из групите, докато тече нервно подготовката. Ходи бавно и записва нещо на малкото тефтерче. Приближава близо до мен и пита двама новодошли нещо на френски. Дочувам само „професионал“ и някак се напъвам да чуя по-добре и да разбера отговора на колегата. Е, нищо не разбрах, но това ме накара да направя 2-3 крачки към него и да разпитам за нашия план.

Започвам смело с:

• “Говорите ли английски?”
• „Да, малко“ – получавам плахо с френски акцент.
• „Мисля да спусна този „колар“ днес!“ – сочейки с пръст, тъй като не знам името.
• „Та, мислите ли, че е възможно?“ – надявайки се човека да прояви интерес и да ми обърне внимание като разкаже за условията и трудностите по маршрута и нужната екипировка.

Е получих едно съмнително:

• “Ами, не знам.”
• “То зависи от условията!“

И някак този отговор ме изнерви и ме накара просто да му благодаря и да се отправя по своя път. Дали заради езика, дали заради моя непрофесионален вид. Тук е момента да спомена, че всички други бяха добре екипирани със седалки, с колани, с ледени цеви, каски, въжета, и други катерачни такъми. Човекът сякаш пренебрегна моя въпрос и жажда за информация.

Въпреки този несполучлив опит да разбера малко повече да предстоящото предизвикателство, с увереност сложих ските на гръб и закрачих бодро нагоре по склона, за да се срещна с моя другар. Той от своя страна, явно не разбрал, че аз съм част от групата, ме търси и започва да нервничи. Посреща ме с:

• “Къде се губиш?
• Търся те от 10 мин.
• Нали трябва да се подготвяме и т.н“.

Определено не ми се нрави настроението му. От една страна го разбирам, от друга съжалявам, че толкова нелепо сме се разминали, а всъщност бяхме на не повече от 20 метра разстояние. Независимо от всичко, тръгнахме и въпреки моя небрежен стил и желание да разведря колегата с шеговито подвикване „Ей, Чичак“, настроението не бе приветливо.

Алекс (Чичака) имаше нужда да се успокои малко и решихме да спазим дистанция докато се изкачваме по глетчера. Най-вероятно и той е усещал напрежение от надвисващата сянка на „кулоара“, която, колкото и да си хладнокръвен, като те полази, започваш да се спичаш. Сигурен съм, че после си е дал сметка, че ситуацията е много нелепа и реално се вдигна много шум за нищо.

Та, настъпваме смело в търсене на правилния заход до подножието на циркуса. С всяка крачка нащърбените върхове се извисяват все по-далеч и заемат все по-стръмна и непревземаема форма. По пътя започвам да си мисля, че всички тези седалки и катерачни аксесоари не са били поза, а необходимост на това място.

Пикел в нужда се познава

След около час бодра походка, сме вече лице в лице с основатa на стената и става ясно, че линия за изкачване има и то не толкова страшна, колкото съм си представил. Все едно се катериш по леденa стълба. Всяко съмнение за неуспех се изпарява и съм категоричен, че най-малко ще се изкачим и ще погледнем този звяр в очите.

Започвам чевръсто да се движа вече вертикално. След първите 5-6 движения усещам, че щеките май ще ми пречат и най добре е да имах пикел/ледена ръка. Наклонът става сериозен и трябва да прибера задника максимално. Тук се сещам за реплика на Райнхолд Меснер  “ако използваш ръцете, значи маршрутът е от категория за катерене“. А ръцете определено ги използвах. Даже на моменти бяха ключови.

Изкачването беше около 40-50 метра и ако нямаш опит с такива ситуации със сигурност ще ти донесе дискомфорт. Стигаме до разклонение малко под най-високата точка и започваме диагонално придвижване (траверсиране) под надвисналите скали. От колега чувам „Сега накъде? Пътят директно през скалите ли минава?“ За наша радост имаше по лек заход по снежна линия и тук-таме единични скали за прихващане. След още 5-6 вертикални метра се оказваме на предварително набелязаната премка. Началото на „кулоара“.

Голямото стържене

Условията тотално се променят. Досега беше слънчево, тихо и спокойно. Изведнъж засвистява силен вятър. Температурата пада и сякаш си на границата на два сезона, на две реалности. Разполагаме с не повече от 2 квадрата да се подготвим за спускането на живота ни. Определено това е най-дръзката линия и за двама ни.

Когато за първи път видях склона, някак си ми олекна. Представях си много по-стръмен, тесен и опасан с препятствия терен. Допълнително се мотивирах когато установих, че всъщност не е толкова адово място.

От друга страна, Алекс очакваше по-мек и сравнително дълбок сняг и когато се сблъска с ледената реалност малко се притесни. Наистина, едно падане в горната част щеше да се превърне в търкаляне надолу по фирнованата повърхност в продължение на над 600 метра денивелация, което съвсем спокойно можеше да се окаже дори и фатално, имайки предвид скалите от двата края и тесните участъци на места. Тук е момента да добавя, че нагласата в тези моменти е изключително важна. Даже много по-важна от уменията. Защото, ако си уверен, ще надминеш своите способности и ще запазиш хладнокръвие. Всяка капка съмнение трябва да бъде подсушена и мислите за провал – изкоренени до дупка. В противен случай, паниката може да надделее и това да доведе до нежелани последствия.

Няма и няколко минути и вече сме готови да се пуснем по тази ледена пързалка. Първите метри са винаги най-трудни. Докато усетиш мястото. Да се настроиш. Да се отпуснеш и да се слееш с обстановката.

Започва едно стържене.. Оказва се, че мястото е доста неприветливо. Заради изложението – вечната сянка и постоянният вятър са направили снега много твърд, всеки завой е труден. Неприятна изненада, тъй като очаквахме това труднодостъпно място да ни приветства със запазен мек сняг, в който да направим велики завои. Уви, нямаше и следа от мек и запазен сняг. Само безкраен фирн (уплътнен сняг със зърнест строеж, от който се формират ледниците) и над 40 градуса наклон! Въпреки това неприветливо описание, кулоараът ни предостави една незабравима емоция.

Чувството е странно – от една страна тесните и високи стени те задушават, от друга те карат да се чувстваш жив. Съзнанието ти работи на пълни обороти. Очите ти са изцяло фокусирани и преценяват всяка снежинка, всеки ъгъл и движение. Величествена красота. Достъпна само за осмелилите се да преборят страховете. Сега като се замисля, иска ми се да бях поостанал повече там и някак да поопозная мястото и характера му. И въпреки, че нямаше страхотно каране в мек сняг, това бяха едни от най-запомнящите се моменти на ски. Планината за пореден път ни допусна и ни даде шанс да се докоснем до нейните необятни красоти.

ВИДЕО и СНИМКИ

Материалът Висока стръмна линия във Френските Алпи е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Първи сблъсък с Централна Стена /ЦС/.

Идеята за ЦС възникна още преди няколко години. Не си спомням как точно се бе породило това желание и ентусиазъм, но винаги стоеше някъде там в главата ми и чакаше да бъде отприщено. Може би от всички пленителни истории на Косьо (моят ментор в този спорт) за подобни преживявания и борби, които бяха оставили дълбока следа и възхищение за катеренето на „Големи Стени“.

Та и на мен ми се искаше да опитам и да стана част от една такава история. Да, но той винаги беше резервиран, когато споменавах за този звяр. Сякаш това представляваше нещо повече от просто катерене. За мен нещата бяха по-прости. Заставаш в свода на стената и започваш да се катериш. Метър по метър, хватка по хватка и ето на, целта е постигната. Определено представите на Косьо бяха съвсем различни и явно не напразно. Сякаш по самия маршрут те чакат множество изпитания, изискващи умения далеч от физическите представи и движения. Умения, за да пребориш вътрешния глас, който се обажда винаги когато нещата се объркат и започваш да се чувстваш не на място. Е, този глас се обажда всеки път когато излезем от зоната на комфорт. Дали вкъщи, дали на работа, дали в града, дали в планината, всеки път когато нашата представа за дадена ситуация се наруши, той започва да ни шепне: “май е по-добре да се откажа”, “да си бях седял на дивана вкъщи”.

И все пак този ден настъпи. Сякаш трябваше да заслужа участието си. Да премина изпитание от няколко теста. Когато един ден Косьо ми предложи да направим маршрут по Централна Стена на Враца, това значеше наистина много за мен. Явно бях достигнал следващия етап в развитието си като катерач-алпинист. Бях възмъжал и сякаш вождът или опитният ловец от племето ме кани да ловуваме заедно. 

Почувствах се горд и много ентусиазиран. За съжаление, същият този уикенд имах неотложни планове. Звучи странно. Уж толкова много го желая, а в същото време не тръгвам веднага. По-късно ще разбера, че нещо от този ранг изисква уважение и дори мисълта да тръгнеш е успех сам по себе си.

Е, отказвайки тази чест и възможност, реших, че скоро няма да имам такъв шанс и може би съм пропилял единствената възможност. Единствена, защото на никой друг не бих си доверил живота с такава готовност. 

Въпреки тези съмнения и терзания, още на следващата седмица възможността се повтори. Този път дори леко предизвикана от мен и моите мисли. С готовност да прегърна предизвикателството….. 

Пристигнахме на паркинга и сякаш с излизането от колата нещо ни притисна. Не само мен, а всички бяха някак смазани от натиска на предстоящото приключение. Напрежението дори личеше в подготовката. Обикновено бързо-бързо се екипираме и тръгваме без много да му мислим, но сега беше различно. Сякаш всяка примка трябва да бъде на точното място, всяка джаджа добре премислена и подредена. Докато бавно и стратегически подреждаме инвентара, гледаме надвисналите като великани скали. В такива моменти човек осъзнава колко е малък и колко магически е сътворена природата. Докато гледаме стената и се опитваме да наредим пъзела като разгадаем всяка гънка, водим дискусии, кой е най-подходящият заход. Набелязваме най-логичната линия и тръгваме с тежки стъпки. Тук идва моментът да се разделим с нашите колеги и приятели Алекс и Дани. Те поемат по своята програма за деня. Ентусиазмът ми се загуби светкавично в деня на голямата школовка. В денят, в който осъзнах, че катеренето не е просто начин да стигнеш до върха, а приключение, в което оставаш сам и се сблъскваш само със себе си. 

Започна продължителното изкачване. В началото нищо по-различно от предишните ни подходи, но след кратко разбираме, че пътеката е само първото препятствие. Започва един безкраен сипей и докато в началото е забавно, тъй като рядко се случва да ходиш в река от камъни, след десетина минути и няколко градуса увеличение на наклона започваме да се потим зверски и да става досадно. 

Косьо сякаш се изнервя и започва с по-остри движения и бързи крачки. Личи си, че нещата не тръгват на добре. Аз се опитвам да гледам от веселата страна, но въпреки това има моменти на спад в самочувствието и въпроси от рода: “В какво се забъркахме?” – А катеренeто тепърва предстои!!!

Мисля, че основната причина е незнанието. Просто не го очаквахме и ни хвана неподготвени. След час изкачване или по-скоро плуване в реката от камъни, намерихме, неочаквано лесно, предварително избрания маршрут. Казва се “Винкелите“ и за първи път е изкатерен от  Георги Атанасов и Ангел Петров още на 14 май 1961г. 

Поглеждаме нагоре и нещата не изглеждат много лежерно. Сега, докато не тръгнеш, няма как да си сигурен какво е. Не губим много време и Косьо подхваща първото въже. Върви доста бавно и някак плахо. Още в самото начало сякаш не е той и доста неуверено напредва. Може би на около десетина метра, от напрежение, изпуска две клеми и усещам, че нещо се е спекъл. Не мога да го виня, особено като знам как се чувствах, докато минавах този участък и то докато следвах. Маршрутът някак не е по вкуса ни и клиновете хич не са нагъсто. Както казва Николай Петков: „Между осигуровките има ангажиращо разстояние”. 

А мръднеш малко по нагоре и веднага те срязва чувство на несигурност. Сякаш не сме катерили подобни маршрути до сега. Колко е силна насочената мисъл на човека. Когато си втълпиш нещо и сякаш става реалност. 

Напредваме бавно. След първото въже аз отвсякъде се смазах психически. Обикновено с Косьо се караме, кой ще направи следващото въже, но сега не бях готов дори и за 5 метра. Изпитвах страх, несигурност и умора. Косьо, от своя страна беше поотпочинал докато аз катерих първо въже и имаше желание да продължи. Е, сякаш второто бе една идея по-плавно и сполучливо. Аз се изкефих, че катеренето ми беше много по-технично и ефективно. Използвах много малко усилия и успях да се насладя на това въже. От тук насетне ставахме по-уверени, но и денят напредваше. Слънцето се извисяваше все по-високо и ставаше все по-горещо. В началото не споменах, средата на юли е. Горещ юлски ден, за който само ентусиазъм не беше достатъчен. 

След второто въже вече беше ясно и на двама ни, че този опит ще е много полезен, но няма да е успешен. Въпреки това, продължихме нагоре, пък докъдето ни е кеф. На трето въже краката ни бяха като гумени – разплути от жегата, едвам влизаха в еспадрилите. Ах каква наслада бе да стигнеш до по-широк перваз и да стъпиш с цял крак. Вече на около 180 метра над земята /а ти се струват 500 м, заради стръмния и продължителен подход/ аз реших, че това ще е за мен този ден. Ще осигуря Косьо за четвъртото въже и после рапелираме надолу. 

Последното въже изглеждаше трудно. Беше късо или около 20-тина метра с широка цепка, криволичеща във винкел. Сякаш Косьо е много изморен и му коства сериозни усилия да напредва. Това допълнително ме накара да бия отбой. Прецених, че е притиснат физически, поради забавянето му при поставяне на осигуровки и липсата на по-големи френдове. Въпреки това, малко след това победоносно чувам заглъхнало: „Откачай!“ :Въжето е страхотно! Ще се изкефиш на движенията! Трябва да го пробваш!” 

Е и аз ще трябва да го тествам. В катеренето има нещо много странно. Докато съм на скалата и катеря много често ми се случва да си кажа: „Уууф, това е последното въже! Само да стигна горе и приключвам за днес.” А, когато стигнеш и някак се успокоиш и знаеш че си в безопасност, си казваш: “Абе, май мога да направя още едно” – сякаш забравяш за терзанията преди от преди минута.  Докато е под напрежение човек, просто не мисли трезво и му се струва, че е притиснат до стената, докато, ако е спокоен осъзнава, че всъщност не е толкова страшно и не е на предела. Малко го оприличавам с яденето на люто. Уж ти пари и не можеш повече, пък след малко, като отшуми големият пожар, пак си хапваш смело.

Та в тази връзка и след убедителните слова на Косьо /не знам защо и как, но Косьо има склонността да ме прикотква сладко-сладко/ и без много да му мисля вече съм нахлузил обувките. 

Погледнато отгоре – въжето наистина беше невероятно. Доста необичайно катерене във винкел. Заклещил цели ръце и крака изглежда, че стоиш във въздуха, но в същото време си стабилен. Това последно за нас въже, беше като десерт. Направихме и няколко страхотни снимки за спомен. И най-важното осъзнахме, че може да бъде направено и от нас. Не и този път, не и без усилия и пот, но сме достойна свръзка и ще успеем следващия път. 

Материалът Централна Стена, Враца – Повече от просто катерене е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

/16.02.2017/

Ясно утро. Слънцето полазва бавно целия квартал и усещам как хората започват да жужат. Денят започва с трафик по Околовръстен път. Обичайните мисли нахлуват в главата ми – “Как може толкова ограничено да е направен този участък, уж скоро го ремонтираха, пък вече е амортизиран.“ От къде се взеха всички тези коли, всеки изскача от някъде и бърза за работата, която най-вероятно ненавижда. Изнервен, недоспал, раздразнен и сърдит. По модерно му казано – хейтър

Успявам да се добера с малко закъснение на срещата. Свръзката е тройна: Сашко, Евлоги “Рамбо“ и Алекс “Чичака”. Товарим прилежно подредената и цветна екипировка. Направо да ти е жал да я ползваш. Не знам дали при вас е така, но на мен ми е много гот да си я подреждам на точно определени места, да си я поддържам и разбира се да си купувам още малко от това, да сменя онова и т.н. Докато се усетим, вече сме на Алеко и нарамваме раниците към писта Лале 1. 

В момента, в който стъпваме на пистата – гордостта на София, единствената работеща писта на Витоша, която горе долу става, сравнявайки я с останалите в България, а ако трябва да сравним с да кажем Алпите…нещата стават трагични. Имаме страхотни дадености и не ги използваме разумно! Не ми се говори за това сега..

Та започваме да се изкачваме по пистата към Лале 2 и от там към Резньове. Правя 2-3 крачки на утъпкания сняг и решавам да се обърна. В този момент, просто губя всякакви мисли и цялото ми съзнание се наслаждава на гледката към София и отвъд нея. Видимостта е учудващо добра. Вижда се съвсем ясно Стара Планина. София, както никога е горе-долу добре – не е потънала в смог и мръсотия. Даже се виждат множество отражения от високите бизнес сгради, че дори и от златните кубета на храм-паметник Александър Невски. По пътя нагоре през няколко метра се обръщам, за да гледам максимално дълго този пейзаж. 

Замислям се, как тези хиляди, милиони хора, се движат там долу в града и изобщо не осъзнават, колко близо е тази гледка до тях и колко много изпускат ако поне от време на време не са тук. Оплетени в забързаното и объркано модерно ежедневие, са забравили до голяма степен, колко просто може да бъде всичко. 

Тук добавям, че с този и всички останали разкази и снимки искам да постигна две цели: първо, да имам по-съзнателен спомен и по-лесен начин да се връщам към тези моменти, когато имам нужда; второ, да отворя очите на хората, така че по-често да излизат навън, извън обичайното им ежедневие. Сигурен, съм че това ще ги накара да се чувстват много по-добре, та дори и заредени да се върнат с нови сили в града.

Както каза една моя приятелка “природата е наркотик”, веднъж видял какво може да ти предложи, ти винаги се връщаш по един или друг начин. Е, аз искам да ви покажа този наркотик и дори да ви омая. 

Има-няма 30 минути и сме в горната част на Лале 1. До тук добре, обаче, в момента, в който излизаме от очертанията на пистата, започва голямата борба. Всяка стъпка се оказва трудна, защото затъваш до над коляно в снега. В началото е даже малко смешно, но след 10-20 стъпки започваш да се дразниш и да търсиш най-лекия път напред. Нещо като в Индиана Джоунс, които се бори да достигне до Граала. Е, отнема ни около 1:30 часа. Въпреки потта и на места изненадващата дълбочина на снега, успяваме да се насладим на момента, заради уникалната гледка, приятното слънце и липсата на вятър.

Започваме да катерим към 11:15. Сашко поема първото въже. Планът, да дойдем точно днес и точно тук си беше основно негов, така че уважаваме неговия ентусиазъм и нека да тръгва, че стана обяд. Той поема смело, но още след първите метри, се оказва, че няма много лед и сняг и ще трябва да се катери по скоро драй тулинг /dry tooling/, отколкото микстово.

Необходимо му е малко време, за да влезе в ритъм и да заклини предните зъби на котките в малките скални цепнатини, докато стърже по плоската скала. Първото въже на маршрута е наковано с клинове на всички трудни и ключови места, така че допълнителна осигуровка не е необходима, освен за самочувствие и сигурност. Това определено помага на Сашко и след малко идва наш ред. Чичака и аз тръгваме като пазим дистанция от 5-6 метра, за да избегнем падане един върху друг, имайки предвид, че с всички режещи елементи по нас /сечива и котки/ сме като Едуард Ножицата.

  
Движенията се случват плавно и премерено, имайки предвид, че се стъпва само с предните зъбите на котките, а сечивата в повечето случаи само се поставят на малки ръбчета. За мен беше предизвикателно да се доверя на ледените ръце, тъй като ползвам този тип екипировка за първи път. В началото проверявах по няколко пъти, до каква степен издържа, преди да натоваря повече. В крайна сметка стигнах до извода, че сечивата работят само ако ги използваш разумно. Задължително, трябва да разпределяш тежестта на краката много прецизно. Да натоварваш само в правилната посока /най-често строго по вертикала/ и да внимаваш много, когато вече се надигнеш, тъй като по естествен начин се изменя натиска и посоката на натоварване. Иначе има голям риск от отплесване, загуба на баланс и падане.

Като цяло до пасажа вече всичко беше ясно, сега просто трябваше да се фокусирам на изпълнението. Хоп-троп и ето вече сме в края на първо въже. Това се оказа и пасажното въже. Останалите бяха доста по-лежерни, и така си позволихме да се насладим на фантастичната гледка на североизток. 

Направихме общо 5 въжета, като на някой от тях почти не сме слагали осигуровка. Маршрутът е доста живописен. Минава през няколко винкела, малки кулоари и улеи, където не би искал да попаднеш без осигуровка. Особено впечатление ми направи стичането на сняг и парчетата туфи докато водачът катери. В този случай бяха малки и даже беше красиво, но предполагам, че при други условия може и да е опасно ако са буци лед. 

Очаквах да е доста по-студено. Бях си подготвил няколко чифта ръкавици, от които едни ретро – кожени лапи пълни с едра вълна, ръкавиците на дядо Атанас. Слънцето беше с нас почти през целия ден и те не влязоха в употреба. 

На всяка площадка имаше нещо като малко съревнование между Чичака и Сашето. Ту единият, ту другият искаха да водят. Усети се лека надпревара, което е доста полезно в тези моменти, защото се нахъсваш и забравяш, за очебиини детайли като височината, разстоянието до следващата и предишната осигуровка. Аз се опитах в началото да изявя желание за водене, но видях, че този път няма да ми се получи и реших да се порадвам на момента и времето. Беше доста забавно и докато се усетя вече бяхме горе. Целият маршрут ни отне около 5 часа, без подхода до Резньове.

Поздравихме се за изкачването и направихме една не много сполучлива, но победоносна снимка. Всъщност Сашко без да иска ми направи много готина снимка, която веднага направих профилна. Някак си много гордо и опитно стоях на върха на маршрута надвиснал на София, така че благодарности за кадъра. 

Докато слизахме лека-полека към колата обсъждахме най-ключовите моменти от деня и мисля, че всички се накефихме на емоцията и най-вече, че имахме възможност да сме навън в това хубаво време. 

Поздравихме се и се разбрахме в събота 18.02.2017 да отидем на Боянски водопад, за да поблъскаме малко лед, че скоро ще се стопи.

Материалът Красиво изкачване по Северното ребро – Резньове, Витоша, България е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.