Има места, за които човек разбира едва когато започне да се гмурка по-сериозно.

Палау беше едно от тях.

Преди години едва ли бих могъл да посоча тази държава на картата. Малък архипелаг насред Тихия океан, с население от около двадесет хиляди души и толкова далеч от всичко познато, че самото пътуване дотам вече е част от приключението. От България няма как просто да се качиш на един самолет и да пристигнеш. Три полета, дълъг трансфер, Тайван, после още един полет до Корор.

И въпреки всичко това, ние вече бяхме тръгнали натам за трети път.

Може би защото някои места не се посещават само веднъж.

Още от самолета Палау започва да те впечатлява.

Под нас се появиха стотици малки острови, изникнали от тюркоазената вода като зелени гъби. Морето беше в толкова много нюанси на синьото и синьо-зеленото, че за момент човек не знаеше накъде да гледа. Между островите се виждаха рифовете, плитчините и формите, които природата е извайвала в продължение на милиони години.

Отгоре всичко изглеждаше почти нереално.

Зелена джунгла върху каменни острови, заобиколени от прозрачна вода.

И още преди да сме стъпили на земята, вече знаехме, че сме попаднали на различно място.

Палау не е просто дестинация за гмуркане. Това е място, което трябва да бъде посетено в правилния момент.

С времето, прекарано под водата, започваш да разбираш, че океанът има свой календар. И понякога разликата между едно обикновено гмуркане и нещо, което ще помниш цял живот, може да бъде само няколко дни.

Затова този път внимателно бяхме избрали периода.

Искахме да видим бъмпхед папагалските риби — огромни, внушителни риби, които се хранят с корали и изглеждат едновременно спокойни и някак древни.

Няколко дни преди новолунието се случва нещо необикновено.

Стотици, понякога хиляди риби се събират.

И започва танц.

Те се движат в огромни пасажи, изкачват се към повърхността, следват се една друга и в определен момент започва размножаването. Всичко това се случва на изходящо течение, което отнася водата към открития океан.

Това не е просто наблюдение на животни.

Когато си под водата сред тях, усещането е по-скоро като да си попаднал вътре в някакъв древен ритуал, който се е случвал много преди хората да започнат да го наблюдават.

Първите ни гмуркания в Палау отново ни припомниха защо се връщаме.

Историята на тези острови е свързана и с Втората световна война и под водата лежат множество потънали кораби. Още при първото гмуркане попаднахме на един от тях — огромна, масивна конструкция, вече превърнала се в част от морската екосистема.

Плуваш покрай металната конструкция и си даваш сметка колко странно е времето.

Някога този кораб е бил създаден, за да превозва хора и техника. След това е попаднал на дъното. А сега около него плуват риби, корали и всевъзможен морски живот.

Историята постепенно е отстъпила място на природата.

Но най-силното преживяване тепърва предстоеше.

Още при пристигането си в Палау получихме един необичаен печат в паспорта. Не беше просто поредният имиграционен печат.

Това беше обещание.

Обещание към децата и бъдещите поколения на Палау, че няма да взимаме нищо от природата, няма да я унищожаваме и ще оставим след себе си единствено стъпките си.

Дори трябваше да подпишем паспорта си.

За първи път виждах нещо подобно.

И някак си беше много подходящо точно за това място.

Защото Палау те кара да се чувстваш малък.

Не защото е страшно.

А защото природата там е толкова голяма, че човек разбира собственото си място в нея.

Един от най-красивите моменти беше залезът.

Небето сякаш се запали — оранжево, червено, жълто, а цветовете се отразяваха в морето и се умножаваха във всички посоки.

Но ако трябва да избера един момент от това пътуване, който ще помня най-дълго, това ще бъде гмуркането с бъмпхед папагалските риби.

Бях го чакал дълго.

Тези риби са ми едни от любимите. Харесва ми начинът, по който плуват — спокойно, уверено, някак без усилие.

Влязохме във водата и първоначално останахме близо до рифа. Нашият водач се отправи към синьото, за да търси точното място и точния момент.

Не след дълго ни даде знак.

Последвахме го.

И тогава започнаха да се появяват.

Първо една.

После още няколко.

А след това — навсякъде.

Големи риби, някои около метър, които се движеха наляво и надясно, преследваха се и се събираха в огромни пасажи.

Около нас започна да се случва нещо, което е трудно да се опише.

Риби отгоре.

Риби отдолу.

Риби отляво.

Риби отдясно.

А ние просто плувахме в средата.

Гмуркането продължи около тридесет минути и постепенно около нас се появиха и други групи водолази. Беше малко хаотично, но в същото време това някак те караше да се чувстваш част от самото събитие.

В един момент дори се загубихме един от друг сред останалите водолази.

Намерихме се чак на повърхността.

Но най-неочакваното тепърва предстоеше.

След като изразходвахме голяма част от въздуха си, се върнахме към рифа, за да направим безопасно спиране преди излизането.

Там видях пасаж от джакфиш.

Беше прекрасен.

Реших да използвам новата ни 360-градусова камера и да се опитам да вляза в самия пасаж. Да плувам заедно с рибите и да стана част от него.

И започнах да плувам.

Не знам колко време продължи.

В един момент обаче усетих нещо, което всеки водолаз знае, че не трябва да пренебрегва.

Въздухът ми свършваше.

Погледнах манометъра.

И тогава разбрах, че ситуацията вече не е просто неприятна.

Бях останал с много малко въздух.

Започнах да се изкачвам към повърхността. Паниката се появи почти веднага. А когато човек започне да се паникьосва под водата, усещането, че въздухът не му достига, става още по-силно.

Всеки следващ дъх сякаш идваше през сламка.

Бях на около осем-девет метра.

За щастие бях сравнително плитко.

Изкачих се и с последните си глътки въздух стигнах до повърхността. Надуx жилетката си и тогава видях, че лодката е съвсем близо.

Друг човек от групата беше до мен и с негова помощ успяхме да се върнем към водата и да направим необходимото безопасно спиране.

Всичко завърши добре.

Но това гмуркане ми напомни нещо, което понякога забравяме, когато сме влюбени в това, което правим.

Природата може да бъде невероятно красива.

Но никога не трябва да я подценяваме.

Водата не прощава невнимание.

И колкото по-дълго се гмуркаш, толкова по-добре разбираш, че правилата не са нещо, което ти пречи да се наслаждаваш на преживяването. Те са това, което ти позволява да се върнеш отново.

А Палау е място, към което искаш да се върнеш.

Защото под водата има всичко.

Красиви рифове.

Пещери и сини дупки.

Потънали кораби от Втората световна война.

Пасажи от джакфиш.

Баракуди.

Гигантски тревали.

Акули.

Видяхме различни видове рифови акули, бялопери акули, blacktip, whitetip, леопардова акула и китова акула. Други от групата имаха късмета да видят и тигрова акула.

А има и малките неща — нудибранхове, различни видове раци, морски кончета, омари и безброй други създания, които могат да те накарат да прекараш цялото гмуркане в търсене на още нещо.

Три пъти сме стигали до Палау.

И всеки път си тръгваме с усещането, че сме видели нещо, което няма да срещнем лесно другаде.

Може би точно затова се връщаме.

Защото някои места не ти омръзват.

Напротив.

С всяко следващо посещение оставят още по-дълбока следа.

Ако има начин Палау да бъде преживян истински, за мен това е от лодка — на liveaboard, където целият ден е подчинен на океана.

Ние три пъти избрахме една и съща лодка и всеки път получавахме същото усещане за уют, лично отношение и грижа. Малкият екип от осем души успяваше да бъде до нас и над, и под водата.

А после идваше Рами — готвачът от Филипините.

След всяко гмуркане той имаше ново изкушение.

И тук се появяваше един малък проблем.

Трябва да пазиш въздуха си за следващото гмуркане.

Но е трудно да пазиш въздуха си, когато току-що си излязъл от водата, а пред теб има няколко порции от невероятната храна на Рами.

И може би точно това е Палау.

Гмуркане.

Приключение.

Уважение към природата.

Малко страх.

Много красота.

И достатъчно причини да се върнеш отново.

Материалът Тридесет минути в синьото – Палау е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

В Сулавеси ни отвежда любопитството към света и един епизод на National Geographic, който изгледахме по време на дългата и “скучна” пандемия.

В него се споменаваше за една общност с уникална традиция към починалите близки и роднини, както и “празничните” погребалните обичаи. Акцентът в пътуването ни е местността Тораджа в южната част на Сулавеси.

Фотографи, изследователи, видеографи, пътешественици и какви ли още не хора идват тук, за да опознаят една уникална култура. И ние по следите им..

Тук, в Торажда, местните “балсамират” тялото, като държат починалите близките в къщата,  понякога дори седнали на масата с тях, преобличат ги, оставят им храна,  кафе, любимите цигари.  ( Видяхме го с очите си). Това може да продължи  от месеци до години, като целта е да се съберат пари за 3-те погребални дни, където ще поканят цялото село на празнично събитие. Няма да видите тъжни и печални погледи, напротив хората по-скоро се веселят, спокойни и щастливи, че душата на близкия им човек вече е достигнала Рая.

Още на първия ден от нашето приключение “ни канят”  на погребална церемония. До сега сме били на няколко сватби в Индия ( ей така от дума на дума с местните ), но на погребение никога. Тук ,сега е сезонът на този тип “празнични церемонии”. Ще кажете, как така “сезон”?

Всичко се организира след лятото, когато приключи събирането на реколтата и както споменахме трае 3 дни.

Ние присъстваме на 2-рия ден от “празненството”. Нашият местен човек, ни казва, че понеже сме повече хора, трябва направим дар към семейството.Бивол не можем да си позволим – между 2000-6000 долара е единият, за това алтернативата е прасе. Отиваме на местния пазар, за да се “пазарим” за прасе, което уважително да занесем на любезните домакини.

Биволът се смята за животното, което пренася душата на починалия в Рая. Колкото по-светла е кожата на животното толкова по-скъпо е , защото хората вярват, че ще “свети” като фенер в тунела към отвъдния свят.  Колкото повече биволи биват “пожертвани” по време на церемонията, толкова по-висок е статута на семейството.

Церемонията се състои на една огромна поляна. Починалата дама е от знатен род и близките й са поканили не едно, а най-малко 3 села, които в рамките на 3 дни ще хапват заедно, ще се веселят и ще изпратят със смях и усмивки своя близък човек.  На микрофона  казват, че група от България е тук, за да уважи семейството и започва едно неистово вълнение у всички присъстващи. С леко притеснение, но пък с ведра усмивка ни приканват да се снимаме заедно. Официално ни канят да седнем на бамбуковите платформи, заедно с всички останали гости. Разделят ни на мъже и жени, гощават ни със специалитети, а мъжете задължително “уважително” пушат цигари.

След сблъсъка с другата реалност, имаме предвидени два дни трекинг тук и още през първия преживяваме всички фази на емоции , та се чудим какво ни очаква на втория. Разхождаме се из ярко зелени оризови полета, минаваме през живописни селца, говорим си с местните..на правилното място ни “удря” силен дъжд , скриваме се под “Тораджа” хранилището, пием кафе и дъжда спира..тръгваме отново и точно преди да стигнем до селото, където ще нощуваме ни “изненадва” отново – буря, дъжд. Домакините са ни подготвили танци и песни, навън покрай лагерния огън, но вали като из ведро. За капак  прекъсва електричеството и цяла вечер сме на свещи. Местните притичват покрай нас притеснени, подготвят вкусна вечеря, а пък на нас ни  е хубаво – емоциите са ни споделени, заедно сме и сме с усмивки до ушите.

Вечерта спим в традиционен къща Тонгкан, 12 човека – като “дядовата ръкавичка” на земята ( добре де, на матраци).. При всяко скърцане се събуждаме всички, но пък на сутринта дъждът е заменен със слънце и денят пред нас е един от най-хубавите.

Емоциите от преживяванията в Сулавеси трудно се описват в думи и се сменят със скоростта на светлината, ту играем футбол с дечица в местно начално училище , возим се с лодка, за да посетим плаващите къщи в езерото Темпе, канят ни на закуска, къпем се във водопади, танцуваме “Почо Почо” вали ни дъжд, мори ни жега, гмуркаме се през нощта и деня в най-изумрудените води на света, бягаме от водни змии, гледаме залези и пием многоооо кокос.

Благодарни сме за всичко, което видяхме, преживяхме и осъзнахме за тези 3 седмици

Материалът По пътя на National Geographic – Сулавеси, Индонезия е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Въведение

Подготовката за това приключение започна преди много години. Събирахме се с приятели да гледаме вълшебните спускания на “протата“ в дълбокия Японска “пудра”. Още тогава започна да се формира желанието да посетим и усетим какво е да караш в толкова дълбок и пръхкав сняг.

Остров Хокайдо в Северна Япония е известен с интензивните снеговалежи, които достигат до над 20 метра за една зима (за сравнение в България те достигат едва 3 метра). Това най-вече се дължи на нейното разположение, тъй като северните студени върхове минавайки през Японско море се затоплят, изпълват се с влажност и стигайки до планинските релефи на остров Хокайдо започват да бълват купища снежинки.

Така лека полека ден след ден се оформят най-красивите зимни пейзажи на заснежени вулкани, просторни гори с брезички и дори бамбукови снопове настърчащи тук таме изпод снега.

Е след дълги години събиране на кураж, достатъчно увереност и умения, и финанси дойде правилната зима. Зимата на 2024. Заедно с приятели ентусиасти групата набъбна на 7 човека. За каране извън обработени терени е важно групата да е по-малка, за да може да се движи по-компактно и безопасно.  Но ние имахме и още едно предимство, гид които вече няколко сезона е проучвал терените и знае приказни терени за красиви линии на спускане.

Част 1

Багаж

Грабнахме багажа, което хич не беше лесна работа. Имахме много екипировка и разбира се достатъчно дрехи за студена зима. Температурите в Хокайдо се въртят около -10 градуса и трябва да сме добре екипирани. За това за подобни трипове винаги разчитам на мерино вълната. Ако мога от глава до пети ще се облека с вълнени изделия

Тук е и момента да благодаря на Пирин Хил, които решиха да подкрепят нашето начинание и подариха ски чорапи на всеки от групата. Страхотен подарък, който влезе в употреба и ни държеше топли крачетата :). Имат 2 модела за ски: по-дебели оранжеви на цвят (аз лично предпочитам тях, защото винаги ми е хладно на крайниците) и тъмно сини с нормална дебелина.

Направи ми впечатление, че ластикът им се държи отлично и не се свлича в обувката. Допълнително много бързо съхнат ако се намокрят или изперат. Заради ограничения багаж се наложи да се заперем на два пъти, сутрин чорапите вече бяха сухи и готови за нови зимни емоции.

Часовете в самолета бързо бързо се изнизаха в нетърпение за началото на това приключение. За повечето това беше първо посещение в Япония и аз нямах търпение да видя реакциите и коментарите на момчетата, когато се сблъскат с тази толкова различна култура.

Част 2

Климатизация

Изкарахме 3 дни в Токио за климатизация преди да започнем съществената ски част. Разликата с България в 7 часа и имахме нужда от няколко дни, за да възстановим цикъла на спане. Минахме през най-натоварената пешеходна пътека в света, хапнахме суши и ранен, посетихме най-стария храм в Япония и рибния пазар пълен с пресни и доста странни морски дарове.

Докато се усетим вече бяхме в самолета за остров Хокайдо. Нямахме търпение за зимните емоции и някак Токио бързо остана на заден план. Остров Хокайдо е на около 1000 км на север от Токио и обстановката рязко се промени. Снегът властваше тук. Всичко беше бяло и красиво, но това изобщо не пречеше на живота да върви. Пътищата са изчистени достатъчно, тротоарите също, хората са навън и си действат по задачи.

Кацнахме в Сапоро и нашето вярно бусче се придвижихме към Кучан. Това щеше да бъде нашия дом за следващите 10 дни. градче близо до планината вулкан Йотей и само на 20км от Японско море.

Къщата на Ким-сан беше прекрасна. Толкова топла, семпла и уютно обзаведена. Още от вратата се почувствахме добре дошли и ни се прииска веднага да седнем до камината и да си говорим сладко сладко, което се оказа и любимата ни част след ските всеки ден.

Е, утре щеше да бъде този голям ден. Денят, който сме чакали години, готвили сме се след толкова много спускания извън пистите по нашите ширини. Нямахме търпение и набързо разпитахме нашия водач какво се очаква като условия и какъв ще е планът.

Част 3

Снежни Дни

Навън не спираше да вали. Бях чел, че тук започне ли да вали никога не знаеш кога ще спре и колко всъщност ще е силен снеговалежа. Така и стана. Следващите 4 дни не спря да вали и всеки ден улиците, къщите и дворовете се запълваха отново.

Да вали всеки ден по 20-30-40 см си е направо феномен. Кръстихме го #снегопокалипс ако изобщо може да се измисли подобна дума. На английски би звучало #Snowpocalypse.

Сутринта бяхме готови като по сигнал. Екипи, ски, обувки, сонди, лопати, и раници. Товарим се на буса докато продължава да вали и запрашваме към Русуцу.  Това се оказа и един от най-приятните курорти за нашия престои.

Започва се.

Направихме 2 бързи спускания из горите, за да опознаем качеството на снега, да позагреем и да усетим новото оборудване. Започваме да разбираме защо Японският сняг е толкова специален. Лек, дълбок и обилно поръсен между брезичките. Но се оказва, че и тук доста хора карат извън пистите и много бързо всички ключови и лесно-достъпни терени се разравят. Нашия гид Дани обаче има добро предложение и ни извежда извън рамките на курорта. Следват 3 от най-красивите спускания в живота ми. Прекрасни условия, добра видимост, приятно разстояние между дърветата и най-вече достатъчно сняг за всички за да може все сам да нарисува своята линия.

Спускането е кратко, но пък с уникална гледка към езерото Тойа и Японско море.

Правим това спускане 3 пъти благодарение на коланите, с които успяваме да маневрираме пъргаво в дълбокия сняг.

Уморени след първия сблъсък с пухкавия сняг решаваме да се отдадем на още една уникална японска традиция – онсен банята. Това е и една от любимите ми традиции. Топли минерални басейни изнесени навън в зимната приказка. Водата е 40 градуса и е идеална за разпускане след дългия ден в планината.

Част 4

Да си заслужиш завоите

Следващите дни изживяването се засилва като успяваме да направим епично спускане от вулкана Йотей.

Изкачване и спускане от Над 1000 метра денивелация дават възможност за едни от най-красивите завои по вулканичния склон. Може би това е и любимият ми ден. Жалко, че едната ска ми се откачи и продължи неконтролируемо да се спуска надолу. Докато се изтупам от снега и ориентиран чувам по станцията, че ската е “профучала” надолу по склона и ще трябва да продължа на 1 ска, за да я взема. Не можах да повярвам колко по надолу я открихме. Може би около 1км надолу по вулкана. Невероятно. Добре, че все пак я намерихме и продължихме красивото спускане.

За награда седнахме в едно автентично крайпътно ресторантче с вкусен удонг или рамен допълнен с темпура.

Уникално изживяване. Докато навън започва отново да вали, ние се наслаждаваме на прекрасна гледка към вулкана и традиционни японски гозби.

Успяхме да посетим и Нисеко Юнайтед заедно с неговите 4 ски района. Спускането от върха Анапури беше още едно невероятно изживяване. В началото започва в по-алпийски стил с отворени склонове, но бързо бързо бамбука започва да взима превес и навлизаме в горския терен. Всъщност тук в Хокайдо планините са доста ниски с върхове около 1000-1500 метра, но пък има в пъти повече сняг и възможност за каране в горски терени. Още една специфика, която ни кара да дойдем в Япония за ски.

Част 5

Дълбoкo

Последните два дни настъпи истински снегопокалипс. Очаквахме да вали, но всички пощуряхме когато се събудихме с нови 40 см свеж и изпръхнал от студа сняг. Сякаш всеки ден “матрицата се рестартира” и чертането по склоновете започваше отначало. Това бяха и най-дълбоките дни, в които японската пудра беше от най-качествената, лека и шампанизирана.

Всички се поздравявахме за изживяването, красотата и лекотата на този тип каране. Определено най-добрият сняг и условия, които сме изпитвали.

А пък местните казват, че това дори е слаба зима и вали по-малко и е по-топло. Представяте ли си какво ще е в идеалните условия за Японските стандарти?

Като цяло направихме 8 дни каране в пудра, извънпистови, девствени и необработени терените. Успяхме да усетим и изживеем всички аспекти на японския сняг и многото му форми, но най-вече на дълбокия и пухкав сняг.

Групата е изключително доволна от преживяното и вече мислим за следващото екзотично ски пътуване.

Накрая можем с ръка сърцето да кажем, че сме опитали от всички задължителни културни акценти в Япония, завършихме с караоке бар. За капак последната вечер успяхме да посетим и караоке бар. Това изживяването го препоръчвам на всеки. Японците се впускат с такава страст в пеенето. Явно разпускат много успешно след работния ден и се раздават на максимум. Някой от тях са и доста успешно е пеенето. Е, ние също се раздадохме и направихме 2-3 епични изпълнения, завладяхме публиката и бързо бързо се сприятелихме с някой по-развеселени японци. Определено е нещо, което трябва да изживеете и задължително да изпеете поне 1 песен.

Разбира се навън продължаваше да вали и на изпроводяк паднаха още 20-30 сантиметра. Уникално място. Както Светльо много добре се изрази, сякаш си вътре в една от тези снежни топки, които като обърнеш или раздрусаш силно започва да вали обилно сняг.  Жалко, че вече идваше време да тръгнем на запад към дома. Но тайничко всички си припявахме “оставаме оставаме” и си обещавахме, че отново ще посетим това специално снежно място.

Материалът В търсене на пудра в Япония – ски приключение 2024 е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Предистория – 1

Нашата страст към дайвинга ни отведе в Палау. Дори не знаехме, че съществува такова място, а пък камо ли, че е самoстоятелна държава с индивидуална култура. Палау е мнооооого далеч от България.

Намира се в Тихия океан на изток от Филипините и на север от Индонезия – морска територия наречена Океания. Флагът на Палау За първи път разбрахме за съществуването на тази островна държава покрай изследователските истории на Жак-Ив Кусто, който твърди, че това е едно от любимите му места за гмуркане и следователно една от най-добрите дестинации за подводни дейности. Бяхме впечатлени и в нас се роди желание да посетим това място. Вече бяхме ходили на няколко места, които Жак Иф Кусто описва като зашеметяващи (Остров Кокос в Коста Рика и Суданското червеното море) и знаехме, че щом той им дава такава оценка, значи ще останем доволни.

След дълго проучване успяхме да организираме експедиция за края на 2020 година, но за жалост тя бе обречена на провал още в самото начало, тъй като в края на 2019 година светът започна да се затваря. Поставих ме този план в “приключенската си библиотека” в чакане на по-добри времена като бяхме сигурни, че ще му дойде времето. Междувременно докато траеше пандемията разбирахме от други познати водолази или че вече са били там, или че и те мечтаят за този подводен рай, а някои дори са го посещавали преди цял един живот (преди 15 години) и от тогава до сега са били по 3-4 пъти. Това страшно много ни впечатли и някак си усили желанието ни да разберем какво толкова се случва там.

Е, след година-две ограниченията по света започнаха да падат и възобновихме експедицията, но с малки промени. В първоначалния план групата трябваше да е позиционирана на сушата, а по късно се оказа, че най-добрия начин да изживееш Палау е на вода.

Събрахме се група мераклии и след много месеци търпение най-накрая имахме самолетни билети за декември 2022 година и можеше да се отправим към азиатския Хавай, както го кръстихме по късно.

Багаж

2

Стягането на багажа за подобни дайвинг сафарита е доста лесно. Разбира се, на първо място е водолазната екипировка, защото тя е и най-използвания инструмент в  инвентара. Имайки предвид тропическия характер на Палау, мяташ няколко чифта къси гащи и бански, тениски и слънчеви очила и си почти готов. Почти през цялото време “шляпаш” бос по палубата, така че обувки и чорапи са сведени до 1-2 чифта, а останалото са разни лични аксесоари от типа на четка за зъби, някаква техника за снимане, една книга и най-вече добро настроение.

Пътуването до там се оказа доста дълго. Цялостно прекарахме над 30 часа в път, като сменихме 3 полета, най-дългият от които до Манила с времетраене 12 часа. Тук разбрахме и за магическите компресиращи чорапи. Няколко човека от групата имаха такива и бяхме много впечатлени, че вършат страхотна работа за дълги полети. Реално идеята е да стягат силно краката, за да не се подуват и кръвта да може да циркулира свободно. Така, няма толкова умора след дългото седене на едно място. Е де да имахме и аз един такъв чифт от нашите приятели Пирин Хил.

История

3

Историята на Палау започва от микронезийските народи. Първите постоянни обитатели на островите са били меланезийци, които пристигнали около 3 000 години пр.н.е.

Нещо изключително интересно за тези народи е тяхната валута. Това са камъни, известни като „рей“ или „моней“ в палауски, и са традиционна форма на валута в Палау. Това са големи и тежки камъни, издълбани от известни местни скали, които се използват за обмен и съхранение на богатство.

Въпреки, че камъните рей все още се считат за ценни и запазени като част от културното наследство на Палау, те не са официална валута на страната. Сега в Палау се използват палауският долар (PW$) и американският долар (USD) като основни средства за плащане и обмен на пари.

След това около 16-ти век испанците и техните изумителни мореплаватели успяват да достигнат до островите и за първи път им дават името „Палау“ в чест на Испания. През 19-ти век, Германия започнала да установява колонии в региона и превзема Палау през 1899 г.

През Втората световна война Палау става сцена на ожесточени битки между САЩ и Япония. Може би това е най-близкия до нас момент в историята. Има  страшно много информация за битката при остров Пелелиу. (Ето едно кратко клипче за по – любознателните

След войната, Палау остава под покровителството на САЩ. През 1981 г., Палау придобива пълна вътрешна автономия от САЩ, а през 1994 г. Става независима държава. Днес Палау е демократична република и член на ООН. Това са историческите фактологии, но определено до ден днешен се усеща най-много американско и японско присъствие. Почти всички коли там са японски. Почти всички продукти, които идват като внос са с контейнери от САЩ. Ресторантите, ястията, живота че дори и самите хора наподобяват Хавай. Не случайно в нашата глава си го запомнихме като Азиатския Хавай.

Дайвинга

4

Но нека се концентрираме на най- основното занимание дайвинга. Меко казано е впечатляващ. Като започнем от най малките животинки като риба “мандарин”, нудита и скални попчета.

Кораловите градини бяха много богати и развити. Тук видяхме и най-големият корал, който сме срещали. Обхваща целия склон и ако не ни бяха казали щяхме да помислим, че това са много корали един до друг. Може би корала беше около 30 квадрата. Огромна площ, която трудно се побира на една снимка.

Още първите дни посетихме и няколко потънали кораба. Мястото има много богата история на морски битки и близката световна история и ако човек иска може да посвети едно цяло пътуване само в изследване останки под и над водата. За жалост много от тях са доста на дълбоко, а това изисква много по-специфични тренировки, водолазно оборудване и организация.

Но най-впечатлящ беше живота в открити води и всички видове “пелагичните” риби. То не бяха акули и то едни от най “ценните” за водолаза (бичи, тигрови и китови) . Синият ъгъл (Blue corner) и Пелелиу (Peleliu corner) са изключителни места за срещи с ловуващи акули. Имахме и среща с манти на едно от най емблематичните места – Немският канал (German Channel). Може би най-грациозните животни в океана. Изключително приятелско настроеният “Наполеон” – доста голям екземпляр, който нямаше търпение да ни види и да се примоли за някое лакомство. Местните гидове го бяха научили, че под някои от камъните и коралите има плячка и обръщайки подходящи камъни по дъното той се спускаше стремглаво, за да обследва всеки камък.

За десерт ще ви разкажем за един от най ценните феномени на Палау. Всеки месец няколко дни след пълнолуние се наблюдава хвърлянето на хайвера на червения снапър. Всеки месец. Бяхме много  впечатлени и много искахме да го преживеем.

Специално бяхме запазили точно тази седмица за нашето водолазно сафари. Е, след доста “мрънкане” от наша страна на капитана и гидовете подбрахме най-подходящия ден според прилива и според Луната, за да сме сигурни, че ще хванем поне част от този природен феномен. Никой не знае защо точно там са избрали да хвърлят хайвера си тези риби, но от както са разбрали местните, това се случва всеки месец на едно и също място.

Чувството е главозамайващо дори бихме казали , че на моменти е нереално. Сякаш гледаш научно документален филм и това  сe случва пред очите ти. Преставате си хиляди риби, десетки хиляди риби, които се надпреварват една с друга опитвайте се да достигнат хайвера на женската. Към тях са се присламчили и хищници, които се хранят с този хайвер и се блъскат и “ръгат” само и само, за да докопат деликатеса. А от време на време кръжащи акули се “стрелкат” към пасажа в опит да закусят с това високо протеиново блюдо. На моменти всичко се случва толкова бързо, че се  чудиш на къде да гледаш.

Рибите се точат в един непрестанен поток ту на ляво ту надясно, нагоре и на долу. А ние в желанието си да видим  това  представление дишаме в несвяст и бързо, бързо изсмукваме въздуха. За водолазите измежду читателите, този дайв не е от най-лесните, защото се случва на един коралов ръб и почти винаги има течение, срещу което човек трябва да се бори, за да не бъде изплют от синьото и да пропусне първите редове на шоуто.

Дълбочината също не е за подценяване ( 20+ метра), бързо може да се натрупа дънно време и да се влезе в деко. С други думи е подходящо за напреднали водолази, за да може напълно да изживеят тази емоция.

Палау крие и много други тайни. На всяко новолуние пък се състои подобен ритуал, но на друг наш любим вид риби “цицинестия папагал”. Те са много по бързи и големи. Нещо като малки подводни бикове, които се сблъскват периодично и издават мощни кухи звуци. А според месните гидове, най-впечатляващо е хвърлянето на хайвера на “Blue Lined Sea Bream”, което се случва и най-рядко. Само веднъж годишно. Март – април, но никога не може да се каже с точност.

Ако човек иска да го преживее може да му се наложи да постои няколко седмици. Всички тези изключителни подводни събития и истории ни накараха да мечтаем за ново посещение на подводния рай Палау. Още докато бяхме там си говорихме, че пак трябва да дойдем и че мястото има много какво да предложи. Апетитът идва с яденето. Кратко след като се прибрахме в България не се сдържахме и побързахме да обсъдим с местните гидове кога би била и най-подходящата дата за ново посещение. Смятахме приливи и отливи, гледахме лунни календари и исторически срещи с вида “Blue Lined Sea Bream” и се спряхме на 10 март 2024 година. Тръпнем в очакване да споделим тази емоция и нова експедиция с още мераклии. Сигурни сме, че те ще бъде също толкова впечатлени, а се надяваме и  природата да ни запознае с още един от своите феномени.

Птичи поглед

5

Като споменахме  феномени, няма как да подминем и гледката от въздух в Палау. Всички пътнически полети са нощни. Това се дължи най-вече на военните бази в близост или поне така ни обясниха, но ние имаме и още едно обяснение. Или, че иначе нямаше да върви бизнеса с панорамни полети над архипелага. Това беше и най-красивият полет в нашия живот. Това са скални образувания, покрити с наситено зелени джунгли, изникващи от водата като гъби с чудати форми.

Причудливи островчета, които сякаш висяха над водата. Изключително живописно и извънземно красиво. Споделяме малко снимки, защото речника не ни е толкова богат, за да опишем в детайли този пейзаж. Полетът си заслужава всеки долар и е задължителна атракция.

Ааа има още едно място, което много си заслужава потенето и това е водопада Ngardmau. Не толкова познат като Виктория или Ниагара, но не по-малко впечатляващ, тъй като позволява да се изкъпеш, да минеш под него и да се освежиш след разходката в джунглата.

Аватар

6

След като вече бяхме посетили това диво и райско място се озовахме на кино на блокбъстъра Аватар 2. Случайно седнахме до друг запален водолаз и наш общ приятел – DJ Дончо. Той гледаше филма за пореден път и сподели впечатляващата информация, че режисьорът  Джеймс Камерън

бе посещавал Палау многократно, като търси вдъхновение за своя пореден филмов шедьовър, като олицетворение на подводния живот и неговото богатство.

Какво съвпадение само. Но определено не е случайно. Смело можем да заявим, че това е мястото с най-многобройно количество като брой риби и разнообразие от даден вид, който сме посещавали.

Материалът ПАЛАУ – АЗИАТСКИЯ ХАВАЙ е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Приготвяне на багажа

Багажът ни е опакован изключително прецизно, защото имаме право само на 15 кг, в които да вмъкнем летни дрехи за Катманду (около 20-25 градуса) и малко по-дебели за дванайсетте дни, които ни очакват в Хималаите. Началото на ноември се слави с най-хубавия период за трекинг в годината – ясно небе и топло време. По това време температурите в планината през деня са около 10-12 градуса, а вечерта падат до 0.

След първия ни опит в Непал, преди около 2 години, вече знаем на какво трябва да заложим в екипировката, за да се чувстваме напълно комфортно. Чорапите са важна част от всичко това. Спираме се на Pirin Hill, заради цвета, удобството и топлината. Правилно прочетохте – започваме с цвета…

Ех, Катманду!

Катманду е един от най-цветните градове, които някога сме виждали. Цветен във всеки смисъл на думата. Пристигаме в столицата на Непал, представете си, точно по времето на един от най-важните, красиви и цветни празници в местната хиндуистка култура – Дивали (равносилен на нашата Коледа). Е може ли на такъв празник, да не се облечем възможно най-цветно? Тук влизат в употребата любимите ни свежи ретро чорапи.

Двата дни в Катманду, посветени на местните забележителности се изнизват изключително бързо и в 5 часа̀ на 3-тия ден, нашата малка и бойна GoLive група се насочва към летището. Тук идва ред на един от любимите ни моменти в пътуването, а именно кацането на едно от най-опасните летища в света – Лукла. 2800 м надморска височина с една единствена писта около 527 м, завършваща с пропаст, са само част от “симпатичните” характеристики на летището. Нямаме търпение!

Кацнахме успешно и от тук нататък ни очакват 12 емоционални дни в Хималаите.

Намче Базар

В пътя си до базов лагер на Еверест минаваме през няколко ключови места. Първото е Намче Базар. Настаняваме се в един от местните лоджове (тип хижа, но доста по-висок клас от нашите), обличаме по-топлите дрехи и тук идва ред и на по-дебелите ни Try to Fly чорапи. След дълго обмисляне и отново препратка към 15 килограмовия багаж, решаваме да вземем 6 чифта “мериносови” Try to Fly и 5 чифта от памучните цветните чорапи (вторите използваме следобедите, когато ние и краката ни почиват и сме сменили трекинг обувките с леките и удобни маратонки, а пък и да има цвят, нали сме в цветния Непал?!).

Запомняща се среща

В Намче Базар всъщност осъществяваме една от най-вълнуващите срещи на пътешествието – тази с личния шерпа на трагично загиналия през 1984 г. български алпинист Христо Проданов (първият българин, който покорява Еверест). Съвсем случайно, от дума на дума с домакина в нашата къща за гости разбираме, че Чованг Ринджи (шерпа) живее на три къщи по-нагоре от склона. Уговаряме си среща, а следобеда и вечерта ни минават в разкази за славни постижения в алпинизма, за България, за Еверест, за Непал, и за чисто човешки отношения. С малко сълзи и много благодарности се разделяме с Ринджи с пожелания да се видим отново, но този път на наша територия – в България.

На 5000 м в небесата

Дните ни до 5000 м, един с един не си приличат, пейзажите се сменят, зеленината и горите започват да изчезват от около 4000 м нагоре. Преминаваме през най-високия хотел в света – Everest View, най-високата пекарна, най-високата кафене, всичко е най-най… защото сме в подножието на най-високия връх в света – Еверест.

Гледките буквално ни омагьосват – виждаме Ама Даблам, Лхотце, Нупце, Еверест – на една ръка разстояние. Пътят ни води до един от най-големите будистки манастири в Хималаите – Тенгбоче. Тук разбираме, че в тази част на планината, голяма част от населението са етнически тибетци, а религията, която изповядват е будизъм.

Имайки предвид, че голяма част от нас нямат никакъв опит във високата планина (до този момент – най-високия връх “покорен” от нас е Мусала) се справяме успешно с по-разредения въздух и с по-студеното време вечерта. Дружно установяваме, че температурите падат драстично в момента, когато слънцето се скрие. Вечерта повечето от нас предпочитат да спят в спален чувал (а ние – даже с един специален чифт Try to Fly , отделен само за спане). Шегата на страна, през нощта, когато тялото се отпусне, студът се усеща по съвсем различен начин. Още сутринта, всичко това изчезва като сън, с първите слънчеви лъчи, когато температурите мигновено се качват до почти 10 градуса.

Трекинг до базовия лагер

Трекингът до базов лагер на Еверест в никакъв случай не е един от най-тежките, съвсем постижим за хора, които обичат планината и такива в добро физическо състояние. Дните минават в около 5 часа ходене, качването на денивелация е постепенно, съобразено с възможностите на хора без опит във височини.

Чорапите Try to Fly пасват идеално на условията, които Хималаите ни предлагат – удобни и топли. Заради мериносовата вълна, един чифт носим няколко дни без да “генерира” миризма от тежките трекинг обувки.

Във вечерни игри и разговори около огъня, нощите и сутрините се нижат, когато на 8-мия ден стигаме до поставената цел – 5364 м – базов лагер на Еверест и то с любимите ни Pirin Hill чорапи, тези на животни.

Мисията – изпълнена

Слизайки надолу и осъзнавайки мащабите на мястото, ни идват на ум само философски мисли. Срещите с интересни хора продължават да ни зареждат. Попадаме случайно на човек изкачил 12 пъти Еверест, с последния жив шерпа от първото изкачване на Еверест през 1953 г (Канча Шерпа), със силните жени на Непал, с децата на Непал, с хората, които живеят простичко, но щастливо – високо в планината.

И тогава се сещаме за думите, че живеем в прекрасен свят, пълен с красота, очарования и приключенство. Няма край на приключенията, които можем да изживеем, само ако ги търсим с отворени очи.

– Виртуални пътешествия по света

Фотограф: Габриел Генчев

Материалът Pirin Hill и Виртуални пътешествия по света до Базов лагер на Еверест 5364 м. е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

На 26.04.2021 г. „ГОУ ЛИВ“ ЕООД получи одобрение след подадено проектно предложение по втора фаза по BG16RFOP002-2.097-0939 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ и получи безвъзмездно финансиране в размер на 3 237,58 лева.

Целта на проекта е осигуряване на оборотен капитал за регистрирани в Република България микро, малки и средни предприятия, засегнати от временните противоепидемични мерки, за преодоляване на икономическите последствия.

Посоченото ще допринесе за по-пълно съответствие на мерките за справяне с актуалните предизвикателства, пред които са изправени предприятията в условията на COVID-19 и ще позволи ускоряване на процеса по предоставяне на подкрепа за предприятията.

В тази връзка, фокусът на настоящата процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, в съответствие със специфичната цел 2.3. „Смекчаване на последиците от епидемичния взрив от COVID-19 върху българските МСП“ на Инвестиционен приоритет 2.2. на Приоритетна ос 2 на ОПИК,  е насочен към икономическите единици, които разполагат с потенциала да се възстановяват и да преодолеят икономическите последствия от пандемията COVID-19, а именно микро, малките и средните предприятия.

Проектът е със срок на изпълнение от 3 месеца и се финансира чрез ОПИК 2014-2020.

Материалът Go Live Ltd – Спечели допълнителна подкрепа е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

До началото на 2000-те години повечето ски имаха едно общо нещо: ски камбер (camber). Но какво е кембър и как се сравнява с рокер (rocker) или ранен възход (early rise)? Тук ще разгледаме по-отблизо ски рокера и ски кембъра и как тези елементи играят роля на писта и извън писта.

ФИЛОСОФИЯТА ЗАД СКИ КЕМБЪТ И РОКЕР

За да разберете идеята на рокер и кембър, най-добре е да си представите ските легнали/поставени на равна, твърда повърхност с основата надолу. Традиционните ски контактуват със земната повърхност в секторите на върха и опашката, докато центърът на ски е извит нагоре. Двете контактни точки често корелират с най-широките части на върха и опашката на ската. Разстоянието между тези две точки е по същество ефективният ръб на едни ски. Ефективният ръб/кант на ските е участъкът от носа до опашката, който се използва за извършване на завой, това е дължината на ръба, който е в контакт със снега, когато скиьорър „чертае“ завой. Като отправна точка, традиционните състезателни ски имат значителен кембър, който помага на ски състезателите да стоят добре/стабилни по твърд сняг и да правят бързи завои.

Кебърът в ските отразява това, което си представяте за традиционния ски, както се вижда на рисунката по-горе. С тази ски форма имате по-дълъг ефективен ръб/кант. Това означава по-стабилно и контролирано каране при каране на ски, особено на писта (твърда поръхност) Защо? Когато карате ски и започнете да завивате, силите, които използвате се разпределят по целия ефективен ръб на ските. Всъщност голяма част от натиска върху канта, приложен към снега, се прехвърля към носа и опашката. Това осигурява по-добра стабилност, по-добро сцепление на ръба и прецизност на твърди или заледени повърхности. Когато натиснете върха в снега, за да помогнете на скитте да се „изтеглят“ в завоя, ефектът се ускорява при сгънати ски, особено при бабуни (moguls), където формата на извивка помага да се поддържа контакт с лицевата страна на спускането на всяка издутина. Взети заедно, по-дългият ефективен ръб държи по-чиста издълбана дъга и предлага бърз преход към следващия ви завой.

ПРЕДИМСТВА НА СКИ КЕМБЪР:

Възможност за карвиране на завои
Прецизност при карвиране
Стабилност през целия завой
Добро задържане на ръба и / или сцепление
По-бързо захващане на канта при започване на завой с натиск напред
По-добро сцепление при високи скорости на твърд и обработен сняг
Добро сцепление при пантене  (ски туризъм / ски туринг)

НЕДОСТАТЪЦИ СКИ КЕМБЪР:

Ефективният ръб/кант търси твърда повърхност (в долната част на снежната покривка), което се превръща в предизвикателно при каране на ски в мек сняг тип пудра.
Ските изискват прецизна техника при неравности и тесни участъци и гори

Сега си представете ски, положени отново на равна и твърда повърхност. Този път формата прилича повече на водна ски. Средата на ски докосва повърхността и двата му края се извиват нагоре, далеч от снега. Тази форма, както се вижда на фигурата, е това, което ски индустрията нарича „обратен кембър“. През 70-те години бяха създадени няколко ски по този начин, за да се концентрира тежестта на скиора в центъра на ските за по-лесно управление – те бяха продадени на ски училища за използване от начинаещи от първия ден. Първите производители на ски с обратен кембър и вероятно най-известните бяха Volant Spatula и K2 Pontoon. Този тип ски обикновено не се препоръчват, освен ако през цялото време не карате перфектни условия (т.е. пудра).

ПРЕДИМСТВА ОБРАТЕН КЕМБЪР:

Страхотна флотация за дълбоки прахообразни условия (пудра)
Перфектен за ски с хеликоптер и ски с рактрак/шенка при перфектни условия на снега

НЕДОСТАТЪЦИ ОБРАТЕН КЕМБЪР:

На практика има нулев ефективен ръб/кант, което означава, че карвирането е много трудно, ако не и невъзможно
Усещането е, че карате ски на ролкови кънки
Лошо за траверсиране и спиране

РОКЕРЪТ, наричан още ранно издигане, е щастливата среда между пълен кембър и ски с обратен кембър. Изобразявайки една и съща ски на равна повърхност, рокерът е когато центърът на ските има лек кембър, но издигането или възходът на ските започва силно изразено още от носа на ските. По същия начин рокерът може да бъде вграден в опашката на ски.

Дизайнерът може да даде на ски симетричен рокер (подобен на върха и опашката), или може да вгради повече рокер на върха или повече на опашката. Колкото по-силен/висок е рокерът, толкова по-кратък става ефективният ръб. Този по-къс ефективен ръб корелира с по-дългото „покачване/изплуване“, частта от ски, която не влиза в контакт със снега

Ските с кембът и рокер са наистина добър баланс за много скиори и бяха много популярни през последните няколко сезона. Важно е да се отбележи, че един малък рокер за върха може да е много полезен.

ПРЕДИМСТВА РОКЕРА ВРЪХ/НОС:

Подобрено плуване в мек или променлив сняг (слънчева и вятърна кора, неравен терен и др.)
По-лесно започване на завой
По-добра способност да останете в центрирана и балансирана стойка, която ви помага да орете през сняг
Помага за по-дълга ски маневра като при по-къси ски
Ще спаси краката ви в по-дълбок сняг
Улеснява и контролира при пантене (ски туризъм/туринг)

НЕДОСТАТЪЦИ РОКЕРА ВРЪХ/НОС:

Върхът на ски е склонен към вибрации, докато карате ски
Ските не се представят добре на обработени и твърди терени

 За разлика от рокерът на върха на ските, рокерът на опашката се обозначава в задната част на ски, издигаща се от земята по-близо до автоматите. Това също намалява ефективния ръб и увеличава дължината на опашката, която не влиза в контакт със снега. Тази характеристика кара ските да се чувстват по-меки.

ПРЕДИМСТВА РОКЕР ОПАШКА:

Добре е за сърфиране
Позволява лесно въртене
По-лесно освобождаване на завоя в мек или дълбок сняг

НЕДОСТАТЪЦИ РОКЕРА ОПАШКА:

Намалена стабилност при дълги завои
По-малко енергия при завъртане
Загуба на стабилност и сцепление на канта при твърд сняг

ОЦЕНКА НА СКИ ПРОФИЛИ (КЕМБЪР И РОКЕР)

Какво означава всичко това при избора и закупуването на ски? В 99% от дизайните на ски, камберът е нещо добро. Той създава повече гъвкавост, с по-добър контрол на кана и стабилност, когато най-много се нуждаете от нея. Кембърът помага особено добре при каране на ски с висока скорост, преминаване през склонове с по-твърди или заледени очастъци.

Наличието на ефективен ръб е добро: Помага ви да контролирате завоя си и ви дава сила. Кембърът в комбинация с рокер на върха обикновено прави по-гъвкави ските. Тези две функции в комбинация позволяват на скиор да остане балансиран и дава повече игривост на ската при „оран“ на мек, променлив и дълбок сняг.

Докато ски камберът и рокерът оказват влияние върху начина, по който скиорът чувства ските при различни условия, е важно да се отбележи, че и други фактори влияят върху ски, включително геометрията на ските (дължина, ширина, радиус на страничен прорез), твърдост, гъвкав модел и материали. Като правило, камберът е добър за гъвкавост.

Ски с камбер и рокер на върха работят добре за ски в курорт. Ските с рокер на опашката обикновено са най-подходящи за меки и по-дълбоки снежни условия.

Материалът Как да изберем ски – идеята зад Кембър и Рокер е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

На 26.01.2021 г. „ГОУ ЛИВ“ ЕООД подписа административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG16RFOP002-2.095-1014-M001

и получи безвъзмездно финансиране в размер на 13 020,74 лева. 

Целта на проекта е осигуряване на оборотен капитал за регистрирани в Република България микро, малки и средни предприятия, засегнати от временните противоепидемични мерки, за преодоляване на икономическите последствия.

Посоченото ще допринесе за по-пълно съответствие на мерките за справяне с актуалните предизвикателства, пред които са изправени предприятията в условията на COVID-19 и ще позволи ускоряване на процеса по предоставяне на подкрепа за предприятията. В тази връзка, настоящата процедура  е насочена към осигуряване на оперативен капитал за българските микро, малки и средни предприятия, засегнати от наложените временни противоепидемични мерки със Заповеди с №№ РД-01-626/27.10.2020 г., РД-01-655/13.11.2020 г., РД-01-677/25.11.2020 г. и РД-01-718/18.12.2020 г. на министъра на здравеопазването (ЗНЗ), за справяне с последиците от пандемията COVID-19.

В тази връзка, фокусът на настоящата процедура за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, в съответствие със специфичната цел 2.3. „Смекчаване на последиците от епидемичния взрив от COVID-19 върху българските МСП“ на Инвестиционен приоритет 2.2. на Приоритетна ос 2 на ОПИК,  е насочен към икономическите единици, които разполагат с потенциала да се възстановяват и да преодолеят икономическите последствия от пандемията COVID-19, а именно микро, малките и средните предприятия.

Проектът е със срок на изпълнение от 3 месеца и се финансира чрез ОПИК 2014-2020.

Материалът Go Live Ltd – Спечели ПРОЕКТ е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Материалът Дайвинг на Азорските острови, Португалия е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.

Козумел е мексикански остров разположен в Карибско море. Името, получено от мая Кузамил, което може да се преведе като остров на лястовиците. Въпреки че е доста слабо развит остров, Козумел е пълен с възможности. Всъщност икономиката се базира основно на туризма, с фокус за тези, които се интересуват от гмуркане, гмуркане с шнорхел и балнео.

Информация за гмуркането на Cozumel

Козумел се радва на голямо морско биоразнообразие, поради което е известен като идеалното място за практикуване на гмуркане. Системата от рифове обхваща над двадесет и два километра (14 мили), образувайки подводни градини, които са дом на богато разнообразие от морски живот.

Островът е мястото, където ще се насладите на най-добрите дрифт гмуркания. Плюс това, в този регион водолазите ще намерят един от най-популярните места за гмуркане на останки в Мексико – миночистачът C-53. О, а гмуркането в Козумел означава, че можете да избирате от над 45 места за гмуркане, които са с различна трудност, което означава, че всеки може да намери идеалното място за своето ниво на опит.

Тъй като е доста посещаема дестинация последните години има сезонност на някой от най-натоварените дайвинг локации. По време на нашето пътуване декември 2019 година бяха затворени някой от топ локациите за изследване и възстановяване. След няколко месеца се отваря едни и затварят други, за да може да се гарантира правилно развитие на рифовата система и да се запази биоразнообразието.

Кога да посетите

Козумел може да се гмурка през цялата година, но декември до април се счита за висок сезон. През тези месеци цените може да са по-високи, но Козумел въпреки това е доста евтин остров.

Температура на водата

Температурата на водата е средно 29 ° C през лятото и 25 ° C през зимата. Тоест спокойно може да се гмуркате и само по шорти, но за позиморничевите се препоръчва 3мм заради теченията.

Течения

Дрифт гмуркането е често срещан тип гмуркане в Козумел, тъй като извън зоната между рифовете теченията могат да станат силни. Теченията могат да бъдат непредсказуеми и да променят посоката. В някои дни водолазите могат да изпитат явление, наречено пералня, нещо като „торнадо“, което може да ви преобърне с главата надолу.

Видимост

Видимостта в Козумел е изумителна. Не знам, дали заради релефа или заради теченията, но според нашия екип това е мястото с най-добра видимост, на което сме гмуркали. Видимост от 30 до 50 метра.

Видове гмуркане

Дрифт гмуркане
Гмуркане с рифове
Гмуркане в развалини
Гмуркане на стена
Нощно гмуркане

Акценти за гмуркане в Козумел

Риф Паланкар

Рифът Козумел е част от Мезоамериканския риф, втората по големина рифова система на Земята. Водолази от цял ​​свят идват да се възхищават на изобилието от риби и пъстрите корали, заобикалящи острова. В Козумел има един риф, който се откроява сред всички останали.

Паланкар е популярният риф сред водолазите заради гигантските коралови образувания, които са образували зашеметяващи пещери, спирали, кули и каньони. Районът е пълен с живот, включително акули, снапери, скатове, риба спусък, джакфиш и костенурки. Рифът Паланкар е разделен на четири секции въз основа на коралови образувания и дълбочина: Паланкарска подкова, Паланкарски градини, Паланкарски тухли и Паланкарски пещери.

Костенурка, плуваща във водите на Косумел. Снимка на Serge Melki

Морски живот

Здравите рифове на Козумел изобилстват от различни очарователни морски създания. Водолазите могат да се срещнат с акули акушерки/дойки, зелени змиорки, групер, баракуди, папагали, крикове, костенурки и по-малки животни като пеперуди, скариди, морски кончета и морски игли.

Материалът Остров Козумел, най-добрият дрифт дайвинг е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.