В Сулавеси ни отвежда любопитството към света и един епизод на National Geographic, който изгледахме по време на дългата и “скучна” пандемия.

В него се споменаваше за една общност с уникална традиция към починалите близки и роднини, както и “празничните” погребалните обичаи. Акцентът в пътуването ни е местността Тораджа в южната част на Сулавеси.

Фотографи, изследователи, видеографи, пътешественици и какви ли още не хора идват тук, за да опознаят една уникална култура. И ние по следите им..

Тук, в Торажда, местните “балсамират” тялото, като държат починалите близките в къщата,  понякога дори седнали на масата с тях, преобличат ги, оставят им храна,  кафе, любимите цигари.  ( Видяхме го с очите си). Това може да продължи  от месеци до години, като целта е да се съберат пари за 3-те погребални дни, където ще поканят цялото село на празнично събитие. Няма да видите тъжни и печални погледи, напротив хората по-скоро се веселят, спокойни и щастливи, че душата на близкия им човек вече е достигнала Рая.

Още на първия ден от нашето приключение “ни канят”  на погребална церемония. До сега сме били на няколко сватби в Индия ( ей така от дума на дума с местните ), но на погребение никога. Тук ,сега е сезонът на този тип “празнични церемонии”. Ще кажете, как така “сезон”?

Всичко се организира след лятото, когато приключи събирането на реколтата и както споменахме трае 3 дни.

Ние присъстваме на 2-рия ден от “празненството”. Нашият местен човек, ни казва, че понеже сме повече хора, трябва направим дар към семейството.Бивол не можем да си позволим – между 2000-6000 долара е единият, за това алтернативата е прасе. Отиваме на местния пазар, за да се “пазарим” за прасе, което уважително да занесем на любезните домакини.

Биволът се смята за животното, което пренася душата на починалия в Рая. Колкото по-светла е кожата на животното толкова по-скъпо е , защото хората вярват, че ще “свети” като фенер в тунела към отвъдния свят.  Колкото повече биволи биват “пожертвани” по време на церемонията, толкова по-висок е статута на семейството.

Церемонията се състои на една огромна поляна. Починалата дама е от знатен род и близките й са поканили не едно, а най-малко 3 села, които в рамките на 3 дни ще хапват заедно, ще се веселят и ще изпратят със смях и усмивки своя близък човек.  На микрофона  казват, че група от България е тук, за да уважи семейството и започва едно неистово вълнение у всички присъстващи. С леко притеснение, но пък с ведра усмивка ни приканват да се снимаме заедно. Официално ни канят да седнем на бамбуковите платформи, заедно с всички останали гости. Разделят ни на мъже и жени, гощават ни със специалитети, а мъжете задължително “уважително” пушат цигари.

След сблъсъка с другата реалност, имаме предвидени два дни трекинг тук и още през първия преживяваме всички фази на емоции , та се чудим какво ни очаква на втория. Разхождаме се из ярко зелени оризови полета, минаваме през живописни селца, говорим си с местните..на правилното място ни “удря” силен дъжд , скриваме се под “Тораджа” хранилището, пием кафе и дъжда спира..тръгваме отново и точно преди да стигнем до селото, където ще нощуваме ни “изненадва” отново – буря, дъжд. Домакините са ни подготвили танци и песни, навън покрай лагерния огън, но вали като из ведро. За капак  прекъсва електричеството и цяла вечер сме на свещи. Местните притичват покрай нас притеснени, подготвят вкусна вечеря, а пък на нас ни  е хубаво – емоциите са ни споделени, заедно сме и сме с усмивки до ушите.

Вечерта спим в традиционен къща Тонгкан, 12 човека – като “дядовата ръкавичка” на земята ( добре де, на матраци).. При всяко скърцане се събуждаме всички, но пък на сутринта дъждът е заменен със слънце и денят пред нас е един от най-хубавите.

Емоциите от преживяванията в Сулавеси трудно се описват в думи и се сменят със скоростта на светлината, ту играем футбол с дечица в местно начално училище , возим се с лодка, за да посетим плаващите къщи в езерото Темпе, канят ни на закуска, къпем се във водопади, танцуваме “Почо Почо” вали ни дъжд, мори ни жега, гмуркаме се през нощта и деня в най-изумрудените води на света, бягаме от водни змии, гледаме залези и пием многоооо кокос.

Благодарни сме за всичко, което видяхме, преживяхме и осъзнахме за тези 3 седмици

Материалът По пътя на National Geographic – Сулавеси, Индонезия е публикуван за пръв път на GoLive Adventures.