Опознай Индонезия, за да обикнеш още повече
Сърф приключение
Сърф приключение
Прашните улици и истински усмивки
Преобладаващото население са мюсюлмани и основния град – столица на провинцията е Матарам.
Сърфът за мен не е просто едно самоцелно пътуване в търсене на вълните и карането. Той е нещо много по-сложно, свързано с опознаване на света, самия себе си, вглеждане в собственото си аз и хората по света.
Впрочем колкото повече пътувам все повече се убеждавам, че хората далеч не са такива като описанията им давани от повечето американски филми и постоянно заливащата ни идиотска информация по медиите за какви ли не чудовища.
За да направи едно такова пътуване на човек му е нужно едно основно нещо и това е желание и приключенски дух. Въпроса не е изцяло финансов и държа да подчертая това.
За съжаление все повече хората започват да губят желанието си да се развиват, и приключенското в живота им се все повече се губи от удобството на всекидневието, оправдания и добре установените релси, по които всеки се движи малко или много.
Но както някой беше казал: „Всеки сам си решава“, аз просто бих искал да дам една различна гледна точка, която малко хора ще усетят някога, но която отразява живота такъв, какъвто е – изпълнен с цялата си палитра от неща – от хубавите до лошите. Няма как човек да оцени това което има, докато не излезе от зоната си на комфорт и не види от другата страна, докато не види прашните улици на индонезийските села, пазарите им, хората който живеят с една тениска и 30 долара на месец и въпреки цялата си нищета са усмихнати и усмивките им са истински.
Всичко това ярко контрастира на болшинството на така наречените „ добре облечените“ хора по софийските заведения и социални места, където строй един натрапчив до не знам къде фалш, и манталитет на обреченост, която никой не осъзнава. Това е друга тема, на която няма да обръщам внимание, защото смятам за незначителна, но от друга страна говореща много за обществото, в което живеем – неговите идеали, ценности и възприятия .
Бригадата
След финалното решение, започнах да звъня на приятели. Споменах им за Ломбок и след къде кратки, къде дълги колебания събрах следната бригада. Пафката мой стар приятел и голям украйно-руско-български блейдър и настоящ сърфист, Данчо Мачирски (мое приятелче и тотален сърф фанатик, най-големият в България), Евлоги-Гошето мой приятел и състудент от Холандия, не сертифициран гид 🙂 и настоящ сърфист и Слави Михайловски, приятел, бодибордист-веган и един от малкото бейс-джъмпери в милата ни родина. Та след като бригадата беше ясна, започнаха малко организационни мероприятия. Срещите, които организирахме помежду си бяха не чак толкова плодотворни, но за сметка на това забавни и на няколко пъти гарнирани с доста вкусна храна. Тук смятам, че трябва да изкажа от името на всички голямата ни благодарност на Мади от Мачирски Спорт, за помощта с билетите и цялостната организация за пътуването.
Както обичам да споменавам времето е вектор с една посока и дните летят, часовете се движат, а минутите пъплят, дойде момента за нашето заминаване. Планът беше да преспим в Одрин, за да избегнем напрежението от чакането на границата в деня на полета ни и евентуален риск от неговото изпускане. На 17-ти вечерта катуна потегли от нашия офис, Слави пътуваше със самолет до Истанбул на следващия ден. Бусът, с който се возим беше пълен с има няма 10 сърфа, малко дрехи и техника за снимане. Тук искам да благодаря отново от името на всички на Ники, човека благодарение, на който стигнахме живи и здрави до Цариград. Голямо евала.
Българско, турско или гръцко
Оказа се, че Одрин е един не чак толкова неприятен град с приятни хора и вкусна храна. Не знам дали се казва кюфте, кйофте, бифтеки или пък “meatball” и от къде произхожда. Дали е българско, турско или гръцко също не знам, тук всички се караме за всичко по принцип, но кюфтета в Одрин не са като тези в България в Кауфланд, Метро или на пазара в Елин Пелин. А може и македонски да са, но най-важното е че бяха направени от истинско месо и ми бяха вкусни не само защото бях гладен.
Не знам дали в Турция има комисия по храните, но явно в България тази последната просто разходва нашите средства и доказва своята „ некомпетентност“ или още по-лошо, си затваря очите за някое левче в джобчето. Дайте брадвата бих казал, АМАН, СИКТИР и прочие неща, които, за да запазя благоприличието, ще изрека само на глас……..Нали съм пехливан, търсих паметника на пехливаните в града на първата българска бомбардировка ( вероятно и последната като се има в предвид състоянието на военно-въздушните ни сили), но поради това, че бях много изморен преустанових търсенето и бързо се прибрах да спя в хотела.
Очакваха ни има няма 30-тина часа пътуване.
На 18-ти отново бяхме на път, пристигнахме благополучно в града на проливите, мечта на не една велика сила, като започнем от средновековието, та чак до сега.
А Цариград става все по-голям и въпреки 20-те си милиона и постоянните си нови ремонтни дейности по огромните булеварди, далеч не беше така задръстен както милото ни Цариградско шосе в 17.00 часа следобед в делничен ден. Е държа да подчертая, че ние пристигнахме около 11 ч. сутринта на върха на Рамадан-а. Със собствените си очи съм виждал колосални задръствания в Истанбул, но това ни най-малко не подценява лошата организация на движението в родната ни столица, която навярно е с големината на Бешикташ или някой от по-големите Истанбулски квартали.
Законите на Шериата
След 11 часа кошмарен полет, много филми, игри и „ Кой иска да стане милионер“ в самолета, кацнахме в Куала Лумпур.
Бяхме толкова премазани, че директно налягахме по пейките на летището, все пак имахме 6 часа престой и можеше да си набавим малко сън. Малайзия е мюсюлманска държава, където с пълна сила важат законите на Шериата. Има смъртно наказание за наркотици, същото важи и за Индонезия. След 3-часов полет се озовахме в Бали, на летище Нгурай Рай, навън беше доста потно, още по-тегаво ни ставаше, когато трябваше да си носим багажа по терминала. Буквално всичките момчета се бяха препотили мощно и търсеха спасението на климатика, който беше кът. Планът беше супер експедитивно да купим билети за Ломбок и да не се потапяме в ужасния трафик на Кута, Бали, която наподобява Содом и Гомор от библейската притча. Ако някой ви каже, че Бали е супер яко, не го слушайте напълно и не зяпайте с уста, или поне поставете под съмнение много от нещата. Навярно той не е излязъл от 5-звездния си хотел и въобще не се е замесвал с меркантилната действителност на острова, който до голяма степен е урбанизиран и не на последно място наркоманизиран. Негативният ми фокус е насочен предимно към Кута, но и другите населени места не правят голямо изключение. Разбира се има и страхотни места, но обикновено те остават далеч от очите на масовия турист и добре отъпканите туристически пътеки, които са набелязани също така и от местните като места да изкарване на парички. Бях чел в дир.бг-то как някаква измислена българска модел била на почивка в Бали и имаше публикувани, нейни снимки с кратък префърцунен текст на някой авторът навярно не е излизал от пределите на собственото си жилище – “so lame”.
Приключенията започват там, където нещата се объркат
Обикновено приключенията започват там, където нещата се объркат и този път това не ни измени. Оказа се, че всички полети до Ломбок са букнати за няколко дена напред. Другата ни опция беше “бърза” лодката, която също беше запазена за 2 дена напред. Най-ранното ни замиване за Ломбок беше 21 Юли. С помощта на Боби и Марти (приятели на Слави, българи които живеят на Бали и стартират бизнес с мебели и малък ресторант) успяхме да запазим 5 места за “бърза” лодката. Отново благодарение на тях успяхме да си намерим и евтино спане в Canggu само на 300м от спота за каране. Голямо евала на Вас, има добри, позитивни и отзивчиви българи, които трябва да бъдат споменавани.
Canggu беше доста населено, точно както преди 2 години, нивото на каране беше изключително високо, местните хващаха брутални туби на инсайда, ние с Дани и Пафката направихме два сешъна, първия лежерен, втория със супер огромна тълпа на залез. Въпреки всичко беше истински спиритуал сърфинг със зверски залез. Сърфингът на залез точно в тази точка на земното кълбо е изключително красив, на Екватора слънцето залязва и изгрява почти без никаква грандиозна разлика и дните са почти винаги еднакви. Червеният диск слиза буквално до водите на океана и те придобиват пурпурен цвят, който би изкефил дори и най-върлия фен на Левски София.
Или поне аз така си мисля….
Евлоги и Слави, спаха при Боби и Марти и затова караха отделно, не се засякохме във водата на Canggu.
За сметка на това се появиха в ранните часове на 21-ви, когато таксито трябваше да ни вземе да ни закара на спийд лодката. След кратък войяж по няколко хотела събрахме, някакви австралийки и се запътихме към пристанището Паданг Бай, където тръгват лодките за Ломбок и съседните острови на него-Гили. Ние с момчетата слязохме на Сенгиги в Ломбок, останалите пасажери продължиха към Гили. Мястото към което се бяхме запътили се казва Групук. Ники Танера ни беше казал да не ходим там, но поради това, че в групата имаше и хора които се учат, решихме да отидем, поради разнообразието от вълни. Това селце разположено на брега на един красив залив се намира в южната част на острова и до него се стига по черен път. Селото е типично индонезийско, бедно с разбит път с наченки на асфалт, много деца, почти никакви възрастни мъже. Явно поради лошите навици на живот и тютюнопушенето мъжете умират доста рано. Това го забелязах и в предишните си пътувания, почти липсват възрастни мъже, не знам дали това е моя приумица или статистически обосновано.
Оказа се, че няма много swell и от всичките спотове работеше само инсайда. Вълната беше супер лежерна и много приятна, без никакво напрежение, предимно дясна с приятни стени за учене на завой, на големите сетове с частични туби. В общи линии нищо тегаво и стряскащо освен многото начинаещи, които на моменти не знаеха какво се случва и бяха малко непредвидими.
По-добре първи на село, от колкото последен в града
Ставахме всеки ден в 5,45 сутринта, за отлива и отивахме с Уда и неговия брат Фаби с лодката до спота. Както повечето местни, те бяха скромни и бедни момчета, припечелваха парички с возене на сърфистите до спота, с риболов и малка ферма за лобстери. Първите дни в Групук вълната ни омръзна и с Пафката, Слави и Евлоги решихме да отидем със скутери до Мави ( по-сериозен спот на 20тина км нас). Данчо беше изморен и остана да почива и да прави фотоси с телефона си, който се оказа зверски. Май наистина : ”We are better than I”, но стига толкова продуктово позициониране. Покарахме малко на Мави, послушахме тъпотиите на някакъв пиян местен и срещнахме някакъв французин, който беше бил на Ерасмус в България и хранеше много топли чувства към страната. Аз лично се изкефих като започна да ми говори на български, в крайна сметка бяхме на 12 000км от дома. За първи път видяхме местно момиче да кара сърф и не само това, но и да пие бира. Индонезия е най-голямата мюсюлманска държава с население от 250 милиона души. Тук мюсюлманите са суни и като цялото, мястото на жената, както в повечето мюсюлмански общества е вкъщи, та това момиче освен, че караше сърф и дропна на Слави, пиеше и бира и очевидно не се вписваше много в общоприетото разбиране.
Явно и тук нещата се променят. „Да живей еманципацията, малко не“ хахахах.
След Мави решихме и да посетим Екас, място в югоизточната част на острова близко до остров Сумбава (навярно наша дестинация за в бъдеще живот и здраве, както се казва). Решихме отново да отидем със скутери по GPSа на Евлоги. Пътят се оказа доста тегав, 3 часа в посока, по всевъзможни, черни, бели и всякакви пътища. Имахме и няколко безобидни падания със скутерите, но всичко беше наред.
В един момент всеки се чудеше как да се намести на седалката на и без друго малкия скутер, та на Слави и Евлоги, които се возеха двама, не им завиждам въобще.
Бях го играл това веднъж с Геле в Бали и не ми се искаше да си причинявам това мъчение повторно.
В Екас ни посрещна Румаджи, супер свеж местен агент с негов homestay, който в последвствие и стана наш хазяин и приятел. Той никога не беше виждал българи, но въпреки изолацията, в която живееше, знаеше доста неща за Европа. Дори знаеше, че София е столицата на България, е за Данчето Фандъкова, нашата мила кметица не беше чувал, но това няма никакво значение. Селото беше супер бедно, имаше две-три магазинчета, в които почти нямаше нищо освен, цигарки, вода, някакви вафли и нудели. Въпреки нищетата, в която живееха хората бяха супер приятелски настроени, любопитни и ни поздравяваха без значение възраст, нещо все по-рядко срещано в България за жалост.
Спота Екас инсайд е супер лежерен, поради своята отдалеченост беше почти празен, а нивото на каране на повечето хора беше съмнително. (Изключвайки наша милост, все пак Магнаурската школа по сърфинг на Черно море има и свойте попадения хахаха.) Нещо все по-рядко срещано в Индонезия, предвид качеството на местните вълни и все повече и повече пътуващите сърфисти. Буквално с Данчо доминирахме спота, заедно с един чичко лонгбордист от Хавай.
„Както се казва по-добре първи на село, от колкото последен в града“. Е това е в кръга на шегата разбира се, оставям всеки сам да си реши. Просто за първи път българската школа по сърфинг доминираше, някакви местни, французи, немци и дори тук-таме някой заблуден австралиец. Самите ние не можахме да повярваме, но предполагам това щеше да бъде и единствения ни такъв сърф. В общи линии дните ни минаваха доста скучно в селото. Спане, ядене предимно риба мие и “наси горенг” или на български пържени нудели и пържен ориз, много сърф, четене на книжки, залези на плажа и почти тотална изолация. Тук нямаше обхват повечето време, да не говорим за интернет и всякакви подобни присъщи на 21 век неща. Един нов виртуален познат ;), ми каза цитирам:
„В Facebook си от такова прекрасно място, ок ли си“.
Е опитах се да изляза от ситуацията, но да, продадох си душата и аз малко. И Бинтанг нямаше (така прословутата местна бира), но за сметка на това молитвите на местния духовник ги чувахме доста отчетливо, както повелява Исляма по 5 пъти на ден. Честно да ви кажа, грам не съжалявам, понякога е добре човек да се отърси от света, в който живее и неговите характерни неща и удобства. И от Facebook също хаха….
Само едно малко лирическо отклонение, за периода, когато ние бяхме в Екас. Слави и Евлоги бяха на островите Гили
и на най-високата точка на Ломбок- планината Ринджани 3726 м, ако не се лъжа.
Техните преживявания, нямам директен поглед и затова не бих се наел да разказвам, за да не се получи някакво недоразумение или пренаписване на историята. Нещо все по характерно за световната действителност и имаща отзвук по цял свят, та чак и до туристите в Индонезия.
Лошо е да се пренаписва историята, много е лошо.
„День Победы, как он был от нас далёк, Как в костре потухшем таял уголёк. Были вёрсты, обгорелые, в пыли – Этот день мы приближали как могли.
Этот День Победы Порохом пропах, Это праздник С сединою на висках. Это радость Со слезами на глазах. День Победы! День Победы! День Победы“
Песен, която някой от нас са слушали, други не са, но която навярно повече, няма да чуем. Сами може да си направите изводите, защо ли……….?
В един момент за около един ден вълните спряха и се чудихме какво да правим. Единствената ни наслада беше момента, когато идва време за храна. Не, че тя беше нещо страхотно, но просто за половин час отнемаше цялото ни внимание. При всички положения храната беше доста по-добра от тази при Андрю в Саварна на Ява.
Затишие пред буря
Петък 31-ви дойде дългоочаквания swell, отидохме да караме на Outside Ekas тегав спот с огромни вълни, сериозни задържания под водата – по описание от Stormrider guide. На влизане, влезе една серия със стряскащ размер, чисти 4 метра сигурно, double-overhead или кой както иска да ги нарича.
Когато гръмна тубата с Данчо се спогледахме, беше плашещо. Той искаше да излизаме, но му казах да останем да видим какво се случва. След малко се поокопитихме и аз започнах да хващам вълни. Карахме заедно с един австралиец от Тасмания и един чичка с SUP, който цепеше.
На фона на предишните дни това беше big-wave сърфинг, огромни стени със зверска скорост и офшор на дропа, който ти набива хиляди малки капчици в очите тотална психария.
Аз хванах супер яки вълни, Данчо накрая и той се надъха и одари няколко много добри.
Пафката също беше с нас, но след слава богу неуспешен опит да хване едно чудовище излезе и ни изчака на лодката. Респект за него да влезе на такива вълни, малко са хората в България виждали нещо подобно. Респект и на славната ми дъсчица Lost Rock Up 6,1, тя отново беше до мен и ме извади от няколко критични дропа. Също така ме извади и на повърхността, при едно пребиване и попадане в импакт-зоната. Мястото, където всички големи вълни се разбиват и тубите гърмят пред очите ти. С кратки думи мястото, където никой не иска да попадне. Когато бях под водата и правих кълбета, опитвайки да запазя самообладание, си спомних за думите на Крис, „При duckdive не пускаш дъската“. И аз така, стисках я със цялата си сила, до момента, когато вълната ми позволи да изплувам и да си поема така живителния въздух.
Хубаво е усещането да се качиш на лодката жив и здрав след сърф на големи вълни и да знаеш, че си оцелял. Ситуации като тези наистина, ни подсказват колко сме крехки и същевременно ни показват какво нещо имаме, а именно живота и колко безценен е той.
След сесията се прибрахме доста изморени, аз лично усещах голяма умора, както физическа, така може би и психическа и се колебаех да карам ли на залез или да не карам. В последствие реших да снимам, но за всеки случай да си взема дъската на лодката. Речено сторено, снимах момчетата малко и след около час реших да вляза за „ златния час на сърфинга“, точно преди залез. Оказа се, че вълните са супер готини, много приятни десни стени, някои от които със доста солиден размер, но в никакъв случай страшни. Хванах 3-4 супер яки backside вълни и просто се спуквах от кеф. Имах и доста голяма пребивка, след като полетях от 3-тия етаж с главата надолу. За късмет хората пред мен бяха надалеч. Чувствах се като супер power surfer, имах мега скорост с дъската си и всичко ми се получаваше.
Сърфингът е персонално усещане и това е пречупено през моята призма. Може да съм бил и супер смешен хаха, но това не е важното. Както се казва: „Най-добрия сърфист е този който най-много се кефи“.
Както всяка история, така и моята има своя край.
На 3-ти дойде време и за нашето прибиране към Бали, на 4ти летяхме обратно към Истанбул. Румаджи ни написа писъмце, защото сутринта в 5 часа, замина за рибния пазар и нямаше как да ни изпрати. Писмото много приятно ни изненада, то беше написано с грешки, но беше истинско и от него личеше приятелско чувство и една взаимна симпатия, която всички имахме към него и семейството му. Дали ще се видим отново един ден с този, както далечен, така и близък приятел, не зная, но със сигурност всички ще запазим приятни спомени от престоя си при него и малкото, неподправено от модерния свят, все още селце ЕКАС.
Щастлив съм, че пиша този финален абзац от прохладната ни къща в Бистрица, сгушена в полите на Витоша. Жив съм, здрав съм, до мен е семейството ми. На него искам да благодаря за подкрепата и за това, че са до мен в моите приключения, къде физически, къде мисловно.
Искам още да им благодаря за това, че ми дават свободата да бъда такъв, какъвто съм със своите хобита, за някой хора доста неразбираеми и отдалечени. Също така искам да благодаря и на приятелите ми, с които споделих тези има няма 20 дена пътуване.
Понякога нещата се напрягат, но най-важното е после всички да излизат с усмивка на лице. Надявам се да имаме още много такива подобни пътувания и вярвам, че всичко зависи само от нас.
Щастието не е същото, ако не е споделено.
Истината е, че колкото повече пътувам, толкова повече осъзнавам какво райско място е България и с какво ни е дарила природата.
Понякога съжалявам тези, които не го осъзнават и виждат само лошото. Те навярно са слепи и никога няма да прогледнат. Както горе споменах ние сме господари на своята съдба и от нас зависи в каква държава искаме да живеем и как. Така че, мислете, развивайте се във възходяща посока и един ден с малко късмет, много усилие и позитивни примери, може да направим държавата си място, където всеки би искал да живее.
Чудих се как, да завърша текста и някак си като направя съпоставката между двата свята нашия и техния (Индонезия), думите на Сенека:
“Беден е този, не който има малко, а този който иска да има повече“ звучат стряскащо верни.
Хората в Индонезия и частност тези в Екас, нямаха много. Нямаха смартфони, интернет, айподи, айпади и какви ли не още пади. Те и ток имаха само от около година и половина. Просто до голяма степен бяха останали хора. Помагаха си, поздравяваха се и бяха усмихнати въпреки мизерията, в която живееха. Техният живот също не е безгрижен, те също имат своите проблеми и терзания, в което не се и съмнявам, но най- важното е че бяха съумели да са щастливи и щастието им не минаваше през това каква кола карат, как са облечени и парите, които притежават. Децата им играеха свободни на плажа и бяха истински синове на океана. Може би океана беше техния извор на щастие и усмивки. Океанът, който ще продължи да праща вълни към бреговете на Ломбок и след нас, след Румаджи и така докато свят светува.
Коментари