Κεντρική Wall, Враца –; Περισσότερο από ακριβώς αναρρίχηση

Катеренето на “;Големи Стени”; Είναι πιο περιπέτεια από την αναρρίχηση.

Πρώτη σύγκρουση με την Κεντρική Wall / CS /.

Η ιδέα της CS προέκυψε πριν από μερικά χρόνια. Δεν θυμάμαι πώς ακριβώς είχε δώσει αφορμή για αυτή την επιθυμία και τον ενθουσιασμό, αλλά πάντα βρισκόταν εκεί έξω στο κεφάλι μου και περιμένουν να κεντρίσει. Ίσως όλοι οι συναρπαστικές ιστορίες της Kosio (μέντοράς μου στο άθλημα) για παρόμοιες εμπειρίες και τους αγώνες, които бяха оставили дълбока следа и възхищение за катеренето на “;Големи Стени”;.

Central Wall Vratsa

Έτσι, και θα ήθελα να προσπαθήσουμε και να γίνει μέρος μιας τέτοιας ιστορίας. ότι, αλλά ήταν πάντα διατηρούνται, όταν αναφέρω αυτό το θηρίο. Όπως και αν αυτό ήταν κάτι περισσότερο από απλά αναρρίχηση. Για μένα, τα πράγματα ήταν απλούστερα. Μόνιμη στην αψίδα του τοίχου και άρχισε να σκαρφαλώνει. Μέτρο προς μέτρο, πρόσφυση σε αναμονή και ιδού ένα, ο στόχος επιτυγχάνεται. Σίγουρα φανταστείτε Kosio δεν ήταν αρκετά διαφορετικές και σαφώς μάταια. Όπως και αν την ίδια διαδρομή περιμένουν για πολλές δοκιμές, που απαιτούν δεξιότητες μακριά από τις φυσικές ιδέες και τα κινήματα. δεξιότητες, για την καταπολέμηση εσωτερική φωνή, ποιος σας καλεί όταν τα πράγματα πάνε στραβά και θα αρχίσετε να αισθάνεστε εκτός τόπου. Ε, ότι οι φωνητικές κλήσεις κάθε χρόνο έξω από τη ζώνη άνεσης. είτε στο σπίτι, είτε στην εργασία, είτε στην πόλη, είτε στα βουνά, κάθε φορά που η ιδέα μας για μια κατάσταση για να διαταράξει, άρχισε να ψιθυρίζει μας: «Μπορεί το καλύτερο για να πέσει», «Έπρεπε να καθίσει στον καναπέ στο σπίτι».

Central Wall Vratsa

Ωστόσο, εκείνη την ημέρα έρχεται. Αν έπρεπε να κερδίσουν τη συμμετοχή τους. Πήγε σε δίκη από αρκετές δοκιμές. Μια μέρα Kosio είχε προσφέρει στη διαδρομή της Κεντρικής Τείχος της Βράτσα, πραγματικά σήμαινε για μένα. Προφανώς έφτασα το επόμενο στάδιο στην εξέλιξη του ως ορειβάτης, ορειβάτης. Бях възмъжал и сякаш вождът или опитният ловец от племето ме кани да ловуваме заедно.

Почувствах се горд и много ентусиазиран. За съжаление, същият този уикенд имах неотложни планове. Звучи странно. Уж толкова много го желая, а в същото време не тръгвам веднага. По-късно ще разбера, че нещо от този ранг изисква уважение и дори мисълта да тръгнеш е успех сам по себе си.

Ε, отказвайки тази чест и възможност, реших, че скоро няма да имам такъв шанс и може би съм пропилял единствената възможност. Единствена, защото на никой друг не бих си доверил живота с такава готовност.

Въпреки тези съмнения и терзания, още на следващата седмица възможността се повтори. Този път дори леко предизвикана от мен и моите мисли. С готовност да прегърна предизвикателството…..

Енчо Петков, Илия Александров, Станимир Карпузов, Борис Овчаров и Георги Кирилов, правят премиера на тур "II конгрес на БТС" - Централна стена (Враца) - първият маршрут в средата на голямата стена. В същият ден е завърен и тур "Винкелите" от Георги Атанасов и Ангел Петров
Енчо Петков, Илия Александров, Станимир Карпузов, Борис Овчаров и Георги Кирилов, правят премиера на тур “;II конгрес на БТС”; ; Централна стена (Враца) ; първият маршрут в средата на голямата стена. В същият ден е завършен и тур “;Винкелите”; от Георги Атанасов и Ангел Петров

Пристигнахме на паркинга и сякаш с излизането от колата нещо ни притисна. Не само мен, а всички бяха някак смазани от натиска на предстоящото приключение. Напрежението дори личеше в подготовката. Обикновено бързо-бързо се екипираме и тръгваме без много да му мислим, но сега беше различно. Сякаш всяка примка трябва да бъде на точното място, всяка джаджа добре премислена и подредена. Докато бавно и стратегически подреждаме инвентара, гледаме надвисналите като великани скали. В такива моменти човек осъзнава колко е малък и колко магически е сътворена природата. Докато гледаме стената и се опитваме да наредим пъзела като разгадаем всяка гънка, водим дискусии, кой е най-подходящият заход. Набелязваме най-логичната линия и тръгваме с тежки стъпки. Тук идва моментът да се разделим с нашите колеги и приятели Алекс и Дани. Те поемат по своята програма за деня. Ентусиазмът ми се загуби светкавично в деня на голямата школовка. В денят, в който осъзнах, че катеренето не е просто начин да стигнеш до върха, а приключение, в което оставаш сам и се сблъскваш само със себе си.

За тази схема е използвано сканирано копие от "Врачански скали - Алпийски маршрути" на Иван Масларов и Николай Петков от 1987 година.
За тази схема е използвано сканирано копие от “;Врачански скали –; Алпийски маршрути”; на Иван Масларов и Николай Петков от 1987 година.

Започна продължителното изкачване. В началото нищо по-различно от предишните ни подходи, но след кратко разбираме, че пътеката е само първото препятствие. Започва един безкраен сипей и докато в началото е забавно, тъй като рядко се случва да ходиш в река от камъни, след десетина минути и няколко градуса увеличение на наклона започваме да се потим зверски и да става досадно.

Kosio сякаш се изнервя и започва с по-остри движения и бързи крачки. Личи си, че нещата не тръгват на добре. Аз се опитвам да гледам от веселата страна, но въпреки това има моменти на спад в самочувствието и въпроси от рода: “В какво се забъркахме?” –; А катеренeто тепърва предстои!!!

νομίζω, че основната причина е незнанието. Просто не го очаквахме и ни хвана неподготвени. След час изкачване или по-скоро плуване в реката от камъни, намерихме, неочаквано лесно, предварително избрания маршрут. Казва се “Винкелите”; и за първи път е изкатерен от Георги Атанасов и Ангел Петров още на 14 май 1961г.

Поглеждаме нагоре и нещата не изглеждат много лежерно. τώρα, докато не тръгнеш, няма как да си сигурен какво е. Не губим много време и Косьо подхваща първото въже. Върви доста бавно и някак плахо. Още в самото начало сякаш не е той и доста неуверено напредва. Може би на около десетина метра, от напрежение, изпуска две клеми и усещам, че нещо се е спекъл. Не мога да го виня, особено като знам как се чувствах, докато минавах този участък и то докато следвах. Маршрутът някак не е по вкуса ни и клиновете хич не са нагъсто. Както казва Николай Петков: ;Между осигуровките има ангажиращо разстояние”.

А мръднеш малко по нагоре и веднага те срязва чувство на несигурност. Сякаш не сме катерили подобни маршрути до сега. Колко е силна насочената мисъл на човека. Когато си втълпиш нещо и сякаш става реалност.

Looking down at the Alpine House
Гледка към Алпийски дом

Напредваме бавно. След първото въже аз отвсякъде се смазах психически. Обикновено с Косьо се караме, кой ще направи следващото въже, но сега не бях готов дори и за 5 метра. Изпитвах страх, несигурност и умора. Kosio, от своя страна беше поотпочинал докато аз катерих първо въже и имаше желание да продължи. Ε, сякаш второто бе една идея по-плавно и сполучливо. Аз се изкефих, че катеренето ми беше много по-технично и ефективно. Използвах много малко усилия и успях да се насладя на това въже. От тук насетне ставахме по-уверени, но и денят напредваше. Слънцето се извисяваше все по-високо и ставаше все по-горещо. В началото не споменах, средата на юли е. Горещ юлски ден, за който само ентусиазъм не беше достатъчен.

След второто въже вече беше ясно и на двама ни, че този опит ще е много полезен, но няма да е успешен. παρ 'όλα αυτά, продължихме нагоре, пък докъдето ни е кеф. На трето въже краката ни бяха като гумени –; разплути от жегата, едвам влизаха в еспадрилите. Ах каква наслада бе да стигнеш до по-широк перваз и да стъпиш с цял крак. Вече на около 180 метра над земята /а ти се струват 500 м, заради стръмния и продължителен подход/ аз реших, че това ще е за мен този ден. Ще осигуря Косьо за четвъртото въже и после рапелираме надолу.

Amazing view over the river and the Alpine House
Невероятна гледка към реката и Алпискйи дом

Последното въже изглеждаше трудно. Беше късо или около 20-тина метра с широка цепка, криволичеща във винкел. Сякаш Косьо е много изморен и му коства сериозни усилия да напредва. Това допълнително ме накара да бия отбой. Прецених, че е притиснат физически, поради забавянето му при поставяне на осигуровки и липсата на по-големи френдове. παρ 'όλα αυτά, малко след това победоносно чувам заглъхнало: ;Откачай!; :Въжето е страхотно! Ще се изкефиш на движенията! Трябва да го пробваш

Happy to be here and to have done that!

Е и аз ще трябва да го тествам. В катеренето има нещо много странно. Докато съм на скалата и катеря много често ми се случва да си кажа: ;Уууф, това е последното въже! Само да стигна горе и приключвам за днес.” А, когато стигнеш и някак се успокоиш и знаеш че си в безопасност, си казваш: “Абе, май мога да направя още едно” –; сякаш забравяш за терзанията преди от преди минута. Докато е под напрежение човек, просто не мисли трезво и му се струва, че е притиснат до стената, докато, ако е спокоен осъзнава, че всъщност не е толкова страшно и не е на предела. Малко го оприличавам с яденето на люто. Уж ти пари и не можеш повече, пък след малко, като отшуми големият пожар, пак си хапваш смело.

Та в тази връзка и след убедителните слова на Косьо /не знам защо и как, но Косьо има склонността да ме прикотква сладко-сладко/ и без много да му мисля вече съм нахлузил обувките.

Погледнато отгоре –; въжето наистина беше невероятно. Доста необичайно катерене във винкел. Заклещил цели ръце и крака изглежда, че стоиш във въздуха, но в същото време си стабилен. Това последно за нас въже, беше като десерт. Направихме и няколко страхотни снимки за спомен. И най-важното осъзнахме, че може да бъде направено и от нас. Не и този път, не и без усилия и пот, но сме достойна свръзка и ще успеем следващия път.

Relaxing at the end of the day. Trying to hydrate properly.
Почивка след дългия ден. След няколко рапела и спускане по каменната река (βίντεο) вече сме долу. Като пребити, обезводнени и с хлътнали очи другите ни посрещат победоносно. και παρά, че не достигнахме върха, бяхме победители.

 ;

Σχετικά με το Συγγραφέας

mm
Evlogi Kirov
Entusiast-τυχοδιώκτη που ονομάζεται Evlogy Birbochukov, Είναι γνωστός στους φίλους του ως Ogi. Αυτός ο τύπος αγαπά να ταξιδέψουν και να αναζητήσουν προκλήσεις σε ό, τι, αγγίζει. Είχε την ευκαιρία να δοκιμάσουν διάφορες περιπέτειες και τα συναισθήματα σε όλο τον κόσμο, Evlogi θέλει να μοιραστεί αυτό το συναίσθημα με τον κόσμο και ιδιαίτερα σε εκείνους, έτοιμος. Όπως λέει και η παροιμία περίφημο βουδιστές «, όταν ο μαθητής είναι έτοιμος, ο δάσκαλος θα εμφανιστεί ".

Σχόλια

Αφήστε μια απάντηση